само кимна.
— Заради теб Бързия Бен може да използва лабиринтите.
— Да. Но аз съм нещо много повече.
— Несъмнено.
— Ето, че идва някой — обяви с облекчение Бързия Бен.
Паран се обърна и видя приближаващия се по дългия криволичещ тунел силует. Старица, облечена в дрипи — подпираше се на две тояги.
— Добре си дошла — извика Бързия Бен. — Не бях сигурен…
— На младите им липсва вяра и ти, Пустинна змийо, не си изключение! — Тя се подпря на едната тояга, порови из гънките на наметалото си и извади едно гладко камъче. — Ти ми остави това, нали? Призивът ти беше чут, магьоснико. Е, къде са тези ужасни джагъти? А, и Гледачката на кости, соултейкън, също. Каква необичайна компания — колко ли странна ще да е тази история — да ви събере всички заедно! Не, не ми я разправяйте, не съм чак толкова любопитна. — Спря се пред Пророка и огледа за миг детето в прегръдката му, преди да вдигне към него пронизващия си поглед. — Стара съм! — изсъска му. — Избрана от Спящата богиня, за да ти помогна да се погрижиш за сестра си. Но първом трябва да разбулиш своя лабиринт. Със студ ще надвиеш тази зараза. Със студ ще забавиш разпадането, ще вкочаниш легиона на слугите й. Омтоуз Феллак, джаг. Освободи го. Тук. Сега Бърн ще те прегърне.
Паран направи гримаса.
— Колко лош избор на думи.
Старата вещица се изсмя.
— Но думи, които ще разбере, нали?
— Едва ли. Освен ако не искаш да го убиеш.
— Не бъди толкова педантичен, войниче. Джаг, лабиринтът ти.
Пророкът кимна и разбули Омтоуз Феллак.
Въздухът изведнъж стана смразяващо студен, слана и скреж замъглиха въздуха.
Бързия Бен се беше ухилил.
— Достатъчно студеничко ли е за теб, вещице?
Тя се изкиска отново.
— Знаех, че не си глупак, Пустинна змийо.
— Честно казано, трябва да благодаря на Пикър, че ми даде идеята. В нощта, в която със Сакатия бог ни се кръстосаха пътищата. Както и на твоите намеци за студеното.
Вещицата се извърна и погледна строго Килава.
— Хвърлячко на кости. Вслушай се добре в думите ми — този лабиринт няма да бъде нападан от твоя род. На никого няма да казваш за тази сетна проява на Омтоуз Феллак.
— Разбрах те, вещице. Оттук, изглежда, започва моят път към изкуплението. Достатъчно пъти съм се отричала от своя род, за да изтърпя още малко угризения. — Обърна се към Бързия Бен. — А сега, магьоснико, бих искала да си тръгна. Ще ни изведеш ли оттук?
— Не, по-добре да ни изведе Господарят на Колодата — така няма да останат следи.
Паран примига.
— Аз ли?
— Нарисувай карта, капитане. В ума си.
— Карта ли? На какво?
Магьосникът сви рамене.
— Измисли нещо.
Войниците бяха преместили встрани трите тела, покрити с пелерини заради дъжда. Грънтъл видя, че Корлат стои до тях, с гръб към него.
Даруджистанецът бе застанал близо до търговския път, отвъд който лежеше Итковиан. Вкочанен и самотен в тъмното.
Т’лан Имасс бяха изчезнали.
Оцелелите Сиви мечове бавно се приближаваха към него, всички пеша, освен едноокия Анастер, който беше като че ли безразличен към всичко, дори към огромната летяща планина, извисила се над северния хребет и хвърляща дълбок покров над гората.
На билото на хълма, срещу смрачения град, стоеше Каладън Бруд, с Хъмбръл Тор от дясната му страна и Хетан и Корлат — отляво.
Грънтъл виждаше и раздърпаната колона на оцелялата войска на Дужек, бавно точеща се от северната порта. Толкова малко бяха останали. Ривски фургони вече навлизаха в Корлат, опразнени за труповете, които щяха да изнесат. До вечерта оставаше по-малко от камбана. Нощта щеше да е дълга.
Неколцина малазански офицери, водени от Дужек, бяха стигнали до подножието на хълма. Сред тях имаше и един сиърдомин, представляващ вече предалите се сили на Панион.
Грънтъл тръгна към Бруд и тримата баргасти.
Върховният юмрук беше чул вестта — виждаше го ясно по смъкнатите му рамене, по начина, по който прокарваше широката си длан по състареното си лице; личеше, че духът му е напълно сломен.
Вдясно от Бруд се разтвори портал. От него пристъпиха няколко малазанци, водени от Артантос. Ярки, чисти и непокътнати униформи под мрачните лица.
— Смъртни мечо?
Грънтъл се обърна към гласа. До него беше застанала една от по-старите жени от легиона.
— Да?
— Искаме да вдигнем Детското знаме, Смъртни мечо.
— Не тук.
— Сър?
Грънтъл посочи мъртвата полоса.
— Там. Между падналите.
— Сър, там ще остане в тъмното.
Той кимна.
— Да. Вдигнете го там.
— Слушам, сър.
— И никакви почетни титли и звания повече. Казвам се Грънтъл. Капитан на охрана, в момента без работа.
— Вие сте Смъртният меч на Трейк, сър.
Той я изгледа с присвити очи.
Тя се обърна и се загледа към мъртвата полоса.
— Титла, спечелена в кръв, сър.
Грънтъл потръпна, извърна очи, помълча, после каза:
— Добре. Но не съм войник. Мразя войната. Мразя убийствата. — „И никога повече не искам да видя бойно поле.“
Тя само сви рамене и тръгна към жалкото си отделение.
Вниманието на Грънтъл отново се върна към събралите се важни особи.
Артантос — Тайсхрен — се беше заел с представянията. Посланик Араган — висок, нашарен с белези от битки мъж, който като че ли страдаше от главоболие — дошъл тук да преговаря от името на императрица Ласийн за бъдещото управление на Корал. Неколцина души антураж.
Бруд каза, че официалните преговори ще трябва да изчакат до пристигането на Аномандър Рейк — очаквали го всеки момент.
Погледът на Грънтъл се върна към Дужек, току-що пристигнал с офицерите си. Очите на Върховния юмрук се бяха спрели на Корлат в другия край и на едно от трите покрити тела, положени върху тревата. Дъждът все още валеше, миризмата на изгоряло бе надвиснала тежко във въздуха. Вечерният здрач се спускаше.
„Да, този ден свършва в пепелища и дъжд.“
„В пепелища и дъжд.“
