Тичаше. Ехо на спомен за слава и радост. Яхнал чувството. Бягството от болката, от затвора на костите, от огромните влажни люспести ръце, от място без вятър, без светлина, без топлина.
От студена плът. Бяла, сварена. Черна, овъглена. От изтръпнали пръсти, които тъпчат късовете в уста, която, докато дъвчеше, се изпълваше със собствената му кръв. От коравия студен камък с патината на човешка мръсотия.
Мръсна плът, воня на размазани екскременти…
Тичаше…
Взрив от болка, вляла се във внезапен порив. Кръв в жилите. Хрипливо поет дъх — ала дълбоко, дълбоко в здрави дробове.
Единственото му око се отвори.
Ток се огледа. Седеше на кон. Облечени в сиво войници го бяха заобиколили и го гледаха изпод очуканите си в битки шлемове.
„Аз… аз съм цял.“
„Здрав.“
„Аз…“
Облечена в броня жена пристъпи към него.
— Сега ще се откажете ли от своя бог, сър?
„Моят бог? Облеченото в мъртва плът. Коравата джагътска душа — не, не е бог. Пророкът. Скован от страх. Наранен от предателства.“
„Моят бог?“
„Тичащ. Освободен. Звярът.“
„Вълкът. Тогг.“
„Моят съименник…“
— Той ви доведе тук, сър, но вие не сте пожелали нищо. Знаем, че душата ви е тичала с боговете- вълци. Но вие отново сте в света на смъртните. Тялото, в което се озовахте сега, е благословено. То вече е мъртво. Все пак, сър, трябва да изберете. Ще се откажете ли от своите богове?
Ток погледна дланите си, мускулите на бедрата си. Ръце с дълги пръсти. Вдигна ги и опипа лицето си. Прясна рана, отнела същото око. Все едно. Свикнал беше с това. Младо тяло — по-младо от онова, което беше оставил.
Погледна отгоре жената, после — войниците.
— Не.
Войниците се смъкнаха на коляно, навели глави. Жената се усмихна.
— Вашият отряд ви приветства, Смъртни мечо на Тогг и Фандърей.
„Смъртен меч.“
„Значи ще тичам отново…“
В Лабиринта на Телланн Ланас Тог отведе Силвърфокс до ръба на широка долина. Беше пълна от бряг до бряг с клановете на Т’лан Имасс. Неподвижни, мълчаливи…
„И все пак различни.“
„Необременени?“
Изпълни я болка и жал. „Забравих ви всички. Оставих ви. Измених ви.“
Пран Чоул пристъпи напред и й кимна за поздрав.
— Призовнице.
Силвърфокс усети, че трепери.
— Можете ли да ми простите, Пран Чоул?
— Да ти простим? Няма какво да се прощава, Призовнице.
— Не исках да отхвърлям задълго желанието ви — само докато… докато…
— Разбираме. Не бива да плачеш. Нито за нас, нито за себе си.
— Аз… сега ще ви освободя, както направих с Т’лан Ай — ще сложа край на Клетвата ви, Пран Чоул, ще ви освободя… през Портата на Гуглата, както пожелахте.
— Не, Призовнице.
Тя се стъписа.
— Изслушахме Ланас Тог, жената воин до теб. Имаме близки, Призовнице. Съсипва ги война на един континент, далече на юг. Не могат да избягат от тази война. Искаме да отидем там. Искаме да спасим своите братя и сестри. А след като изпълним тази задача, ще се върнем при теб. За да потърсим забравата, която ни очаква.
— Пран Чоул… — Гласът й се прекърши. — Искате да останете в своето терзание…
— Трябва да спасим близките си, Призовнице, стига да можем. С Клетвата силата си остава. Ще ни е нужна.
Тя бавно се съвзе, усмири скръбта си и трепета си.
— Тогава ще тръгна с вас, Пран Чоул. Всички ние. Найтчил, Татърсейл, Белурдан и Силвърфокс.
Гадателят на кости дълго мълча.
— Честта ще е висока за нас, Призовнице.
Силвърфокс се поколеба.
— Вие сте… променени. Какво направи Итковиан?
Морето от увенчани с черепи глави се сведе при споменаването на това име и гледката отне дъха й. „Кълна се в Бездната, какво е направил този човек?“
Пран Чоул дълго мълча, преди да отвърне:
— Огледай се, Призовнице. Виж живота в този свят. Посегни и почувствай силата, тук, в тази земя.
Тя се намръщи.
— Не разбирам. Това селение сега е дом на Троновете на зверовете. Тук има духове на риви… два вълка-богове…
Пран Чоул кимна.
— И не само това. Ти, може би неволно, създаде свят, в който се разнищва Клетвата на Телланн. Т’лан Ай… вече отново смъртни — този жест беше по-лесен, отколкото очакваше, нали? Призовнице, Итковиан освободи душите ни и намери, в този свят, който ти създаде, място. За нас.
— Били сте… избавени?
— Избавени? Не, Призовнице. Само ти си способна да сториш това. Т’лан Имасс бяха пробудени. Спомените ни — те отново са живи, в земята под нозете ни. И те са онова, в което ще се върнем в деня, в който ще ни освободиш. Гадателко на кости, ние очаквахме само забрава от това избавление. Не можехме да си представим, че е възможна алтернатива.
— А сега? — прошепна тя.
Пран Чоул килна глава.
— Онова, което така драговолно прегърна един смъртен… е по-голямо от нас. — Обърна се да тръгна надолу към редиците, но спря и я погледна през рамо. — Призовнице.
— Да?
— Очаква ни една задача… преди да започнем дългия си път…
Пикър седеше на един от опушените камъни и гледаше с мътни от умора очи ривите, които се движеха из развалините и търсеха още трупове. Мяркаха се и панионски войници, невъоръжени — единствените граждани, останали в Корал, като че ли бяха или измрели, или оглозгани до кокал.
Подпалвачите на мостове, загинали в цитаделата, вече бяха откарани на един фургон — Пикър и жалкото й отделение бяха извадили повечето на улицата още докато зданието се срутваше около тях. С помощта на магия бяха намерени и извадени още няколко трупа, от Тайст Андий, неколцина от които все още се мотаеха наоколо, сякаш очакваха нещо или някого. Единствените, които все още не бяха намерени, бяха Бързия Бен и Паран и Пикър подозираше, че е така просто защото не са тук.
Запалените наоколо факли едва смогваха да надвият сгъстяващия се нощен мрак. Въздухът миришеше на пушек и прах от зидария. От време на време като призрачни спомени проехтяваха далечни болезнени
