Подпалвачи на мостове да загинат на някое бойно поле или в някой безименен град, който се бори до сетен дъх за свободата си. Останките от моето Воинство ще отведа в Седемте града, за да подсилим наказателната армия на адюнкта Тавори. Ти си добре дошъл…
— Не, сър. Благодаря.
Дужек кимна, сякаш го беше очаквал.
— И за вас има заплата, при впряговете долу. Вървете си с ротата, с благословията ми. Вече съм ви вписал в списъка на жертвите.
— Благодаря, Върховен юмрук. Не мисля, че изобщо съм скроен за добър войник.
— Да не съм чул повече такива приказки, капитане. Мислете каквото искате за себе си, но ние ще продължаваме да ви виждаме точно такъв, какъвто сте — благороден човек.
— Благороден?
— Не онзи вид благородство, Гъноуз. Говоря за този вид, който се доказва, единствения, който е от значение. Защото в тези дни и в този век е адски рядък.
— Е, сър, при цялото ми уважение, тук няма да се съглася с вас. Ако отнеса със себе си поне едно преживяване от тази кампания, Върховен юмрук, то ще е многократното ми смирение пред благородството на хората около мен.
— Идете при своите приятели Мостоваците, Гъноуз Паран.
— Да, сър. Сбогом, Върховен юмрук.
— Сбогом.
Паран закрачи надолу по склона. Спря за миг, разколебан, след което изправи рамене. „Моите приятели Мостоваците, каза той. Е, краткотраен успех, но все пак…“
„Все пак се справих.“
Без да обръща внимание на мрачните войнишки лица наоколо, Ток-Анастер дръпна юздите пред малката палатка, която му бяха дали Сивите мечове. „Да, Анастер го помня и това тяло може да е неговото, но нищо повече.“ Смъкна се от седлото и влезе.
Разрови се и намери буренцето, пъхна го в една кожена торба, метна я на рамо и бързо излезе.
Когато отново се качи на седлото, към него се приближи някакъв мъж.
Ток го изгледа намръщено. Не беше тенесковри, нито от Сивите мечове. Приличаше по-скоро на баргаст, с тези опърпани кожи по него.
И целият нашарен с белези — повече белези от битки, отколкото беше виждал по лицето на жив човек. При все това лицето му излъчваше някаква доброта и спокойствие — лице на благороден човек, не повече от двайсетгодишен, скулесто и въпреки белезите чаровно лице, оградено от дълга черна коса, без никакви фетиши и плитки. Очите му, вдигнати към Ток, бяха меко кафяви.
Никога не беше срещал този човек.
— Здравей. Искаш ли нещо от мен? — нетърпеливо попита Ток.
Мъжът поклати глава.
— Исках само да те видя. Да се уверя, че си добре.
„Вярва, че съм Анастер. Някой стар приятел сигурно — но не и от помощниците му — щяха да съм го запомнил. Е, няма да го разочаровам.“
— Благодаря. Добре съм.
— Това ме радва. — Мъжът се усмихна и го потупа по крака. — Сега си тръгвам, братко. Знай, че те пазя в паметта си. — Все така усмихнат, се обърна и закрачи през струпалите се наоколо Сиви мечове, на север към гората.
Ток зяпна след него. „Нещо… нещо в тази походка…“
— Смъртен меч…
Щит-наковалня беше подкарала към него.
Ток хвана юздите и й подвикна:
— Не сега. По-късно.
И обърна коня.
„Е, добре, дърта вещице. Сега ще видим кой от двамата повече го бива в галопа!“ И пришпори коня.
Сестра му го чакаше в края на гората.
— Приключи ли?
— Да.
Продължиха навътре под дърветата.
— Липсваше ми, братко.
— И ти на мен.
— Нямаш меч.
— Вярно. Мислиш ли, че ще ми потрябва?
— Не повече отпреди, предполагам.
— Може би си права. Трябва да намерим някоя кариера.
— Баргасткия хребет. Кремък с цвета на кръвта — ще вложа в него сила, разбира се, за да не се троши.
— Както вече направи веднъж, сестро.
— Толкова отдавна.
— Да, толкова отдавна.
Под безстрастните погледи на двамата братя лейди Енви пусна магията, пречеща на Мок да се върне в съзнание. Той бавно се съвзе, очите му под маската бяха замъглени от болка.
— Е, миличкият ми — промърмори тя. — Май доста си изпати напоследък, а?
Мок с усилие се надигна и изгледа навъсено двамата си братя. Лейди Енви стана, погледна одобрително през рамо Сену и Турули и въздъхна.
— Вярно, и тях си ги бива. Поизпатиха си, докато те нямаше, Мок. Макар че и твоята не беше лека — весело подхвърли тя. — Трябва да ти кажа, Мок, маската ти се е понапукала.
Сегюле посегна и плахо опипа тънката колкото косъм пукнатина, разсякла две трети от лявата част на маската му.
— Всъщност — продължи лейди Енви, — признавам с неохота, че нито една фасада не остана… непропукана. Представяш ли си, Аномандър Рейк — Седмия — най-безцеремонно ни изгони от града.
Мок се надигна тромаво и се огледа.
— Да, да — каза лейди Енви. — Озовахме се отново в същата гора, из която се тътрихме няколко дни, докато излезем. Вашето наказателно упражнение приключи, може би задоволително, може би — не. Панион Домин вече не съществува, уви. Дойде часът, скъпи мои трима мрачни слуги, да си тръгваме за вкъщи.
Мок огледа оръжията си и се обърна към нея.
— Не. Ще настояваме за аудиенция със Седмия…
— О, глупчо! Той няма да ви я даде! По-лошото е, че ще трябва да си пробиете пътя през няколкостотин Тайст Андий, за да се доберете до него — и не, няма да кръстосат мечове с вас. Просто ще ви анихилират с магия. Никакво приличие не признават тези Чеда на Майката Тъма. Та значи, решила съм да ви придружа тримата до вкъщи. Не е ли щедро от моя страна?
Мок я изгледа накриво. Тишината се проточи.
Лейди Енви му отвърна със сладка усмивка.
По дългия път на север Белоликите баргасти се разделиха по кланове, после на семейни групи, разпръснати надалече едни от други, както си бяха свикнали открай време. Хетан вървеше с Кафал — влачеха крака след баща си и малцината останали с него най-близки от клана.
Слънцето грееше, лекият бриз носеше свежия си полъх откъм брега, на около двеста крачки вдясно от тях.
Беше някъде по обед, когато двамата с брат й забелязаха отпред двама пътници. Роднини, прецени
