Хетан, щом ги наближиха. И двамата не бяха особено високи, по-скоро набити и мускулести, и двамата — с черни коси. Вървяха много бавно един до друг покрай морския бряг.
Приличаха на баргасти, но от племе или клан, непознат нито на нея, нито на Кафал. След малко ги настигнаха.
Очите на Хетан се спряха на мъжа и огледаха необичайните белези, нашарили лицето му.
— Добра среща, странници! — подвикна тя.
Двамата се обърнаха, явно изненадани от неочакваната компания.
Хетан отново се взря в лицето на мъжа. Това, че жената до него му е сестра, беше извън всякакво съмнение.
— Ей, ти! — подвикна тя на мъжа. — Как се казваш?
Усмивката му накара сърцето й да трепне.
— Онос Туулан.
Хетан се приближи, намигна на тъмнокосата жена, очите й отново се спряха на мъжа с името Онос Туулан и тя му каза гърлено:
— Виждам повече, отколкото можеш да си представиш.
Младият воин килна глава на една страна.
— Така ли?
— Аха. И това, което виждам, ми подсказва, че отдавна не си лягал с жена.
Очите на мъжа се разшириха. „Ох, какви прелестни очи, очи на любовник…“
— Вярно е — отвърна й той с широка усмивка.
„О, да, очи на любовник…“
Епилог
Паран бутна вратата, отвори я и пристъпи в преддверието, метнал на рамо тежката, пълна със злато торба.
— Раест! Къде си?
Облеченият в тежка броня Джагът изникна незнайно откъде, застана пред Паран и не отвърна нищо.
— Така — измърмори Паран. — Решил съм да отседна тука.
— Щом сте решили — сухо изстърга леденият глас на Раест.
— Точно така. Три седмици в онзи проклет хан ми стигат, повярвай ми. Тъй че на, намерих кураж и съм готов да се настаня в тази ужасна злокобна къща на Финнест — и виждам, че от домакинските ти умения има да се желае още много.
— Двата трупа на прага — какво да направя с тях?
Паран сви рамене.
— Още не съм решил. Все нещо, предполагам. Но засега искам само да смъкна от гърба си това злато, за да мога да се наспя като хората. Знаеш ли, тази вечер отварят едно заведение нагоре по…
— Не, Господарю на Колодата, не знам — отвърна гигантският воин.
— Все едно. Казах, че ще ида. Гуглата ми е свидетел, съмнявам се, че някой друг от града ще отиде, освен може би Круппе, Кол и Мурильо.
— Къде да отиде, Господарю на Колодата?
— Гъноуз, моля. Или Паран. Къде, питаш? В новата кръчма на Пикър.
— Нищо не знам за…
— Знам, че не знаеш, затова ти го казвам…
— … и не ме интересува, Гъноуз Паран, Господарю на Колодата.
— Е, ти губиш, Раест. Както казвах, новата кръчма на Пикър. И на партньорите й де. Похарчиха половината си заплата в този безумен проект.
— Безумен?
— Да. Не знаеш ли какво означава „безумен“?
— Уви, за жалост много добре го знам, Гъноуз Паран, Господарю на Колодата.
Тези думи малко го стреснаха. Паран изгледа накриво покритото с шлема лице и видя само сенки зад цепките на забралото. И леко потръпна.
— Ох, да. Все едно, купиха храма на К’рул, с камбанарията и всичко. Направиха го на…
— Кръчма.
— Храм, пред който всички в града се шашкат.
— Евтино им е излязло, предполагам — каза Раест, обърна се и си тръгна.
Паран зяпна гърба на бронирания Джагът.
— Е, ще се видим после!
И чу приглушеното:
— Щом настоявате…
Паран излезе на улицата през разнебитената порта и едва не се спъна в някаква грохнала закачулена фигура, седнала тромаво на ръба на канавката. Една мръсна ръка се измъкна от дрипите и се протегна към малазанеца.
— Милостиви сър! Дайте една паричка, боговете да ви благословят! Само една паричка!
— Имаш късмет, мога да си позволя и повече от една, старче. Бръкна в кожената кесия на колана си и извади шепа сребърници.
Просякът изпъшка и се примъкна към него с разтреперани, натежали като олово крака.
— Богат човек сте! Чуйте ме. Търсех си партньор, милостиви сър! Злато имам. Скрито в един тайник на склоновете на хълмовете Тахлин! Цяло съкровище, сър! Само трябва да го изровим, сър, една малка група изкопчии — не е далече.
Паран пусна сребърниците в шепата на стареца.
— Заровено имане ли, приятел? Не се съмнявам.
— Сумата е огромна сър, с радост ще си я разделя с вас — каквото вложите, най-малко десет пъти ще се изплати, сър.
— Не ми трябват повече богатства — усмихна се Паран. Отдръпна се от просяка, спря се и добави: — Между другото, не ви съветвам да се мотаете дълго точно около тази порта. Домът не е гостоприемен към странници.
Старецът сякаш се сви в себе си. Главата му се изви на една страна и той измърмори:
— Не. В тази къща — не. — След което се изкикоти тихо. — Но знам една друга, дето…
Паран сви рамене при странните думи на просяка, обърна се и тръгна.
Просякът зад него се разкашля.
Пикър не можеше да откъсне очи от мъжа. Седеше изгърбен на стол, пред който все още нямаше маса, стиснал в ръцете си дрипав парцал, на който беше изписано нещо. Алхимикът Барук бе направил всичко, което му беше по силите, за да върне живота в това почти докрай съсипано съсухрено тяло, и дарбите му се бяха изопнали до предела — в това нямаше никакво съмнение.
Познаваше го, разбира се. Всички го познаваха. Всички знаеха също така откъде беше дошъл.
Дума не проговаряше. Дума не беше обелил след възкресението си. И според уверенията на Барук не някаква физическа слабост му пречеше да проговори.
Имперският историк просто мълчеше и никой не знаеше защо.
Пикър въздъхна.
Голямото откриване на кръчмата „При К’рул“ се беше оказало пълен провал. Масите си стояха празни и самотни в просторната зала. Паран, Спиндъл, Бленд, Анци, Малът и Блупърл седяха на едната близо до горящата камина и вяло разменяха по някоя дума. Недалече от тях беше единствената друга заета маса, около която седяха Круппе, Мурильо и Кол.
„И само това. Богове, разорени сме. Изобщо не трябваше да го слушаме Анци…“
