Стони отчаяно оглеждаше изкаляните си дрехи.
— Кожи от млади ярета. Изобщо няма да се оправят. — Сините й очи се заковаха върху Грънтъл. — Проклет да си — ти си най-якият от всички ни. Ти трябваше да я буташ тази кола, не да седиш горе. Какво като си спечелил някакъв си бас?
— Да ви е за урок — ухили се още повече той. Облеклото на Стони от фина зелена и черна кожа беше покрито със слузеста тиня. Гъстата й черна коса беше провиснала пред лицето й и от нея капеше мътна вода. — Както и да е, за днес стига, дайте да го избутаме тоя проклет впряг — вие двамата май добре се справяте с плуването.
— Гуглата да те вземе дано — сряза го Харло, — какво си мислеше, че правиш?
— Според звуците, май ви давех. Чистата вода е нагоре по течението, между другото.
Грънтъл хвана отново поводите. Преминаването бе изтощило конете: не искаха да помръднат и капитанът трябваше много да ги придумва и да ги хока, за да ги накара да се раздвижат. Спря впряга близо до брода. Наоколо други търговци бяха вдигнали биваците си, някои току-що успели да минат, други тепърва се канеха да го направят на път за Даруджистан. През последните два дни положението, ако не друго, беше станало още по-объркано. Онова, което бе останало от положените по дъното на брода камъни, беше избутано настрана или затънало в тинята.
Четири камбани бяха изтекли, докато се уреди преминаването, и по едно време Грънтъл се беше зачудил дали изобщо ще успеят. Слезе да се погрижи за конете. Харло и Стони вече се бяха сдърлили и отиваха нагоре да се умият.
Погледна с боязън масивния впряг, минал през брода преди тях и спрял сега на петдесетина крачки от техния. Басът беше нечестен. „Най-добрият бас.“ Двамата му приятели бяха убедени, че впрягът на господин Керули днес нямаше да види другия бряг. Сигурни бяха, че чудовищното возило пред тях ще затъне в тинята и че ще изтекат дни, преди на другите търговци да им писне и да помогнат, за да го разкарат от брода.
Грънтъл бе подозирал друго. Бочълайн и Корбал Броуч не бяха от хората, които ще търпят подобни неудобства. „Магьосници са, проклетниците.“ Слугата им, Емансипор Рийзи, дори не си беше направил труда да слезе от капрата — само с няколко подръпвания на юздите подкара напред волския впряг. Грамадната чудесия сякаш се плъзна през брода без едно подрусване дори, щом колелата нагазиха по уж тинестото и неравно дъно. „Нечестен бас, да. Добре поне, че аз останах сух и чист.“
Свидетелите на това свръхестествено събитие бяха предостатъчно, за да осигурят уединеност на сегашния бивак на двамата магове, така че Грънтъл с любопитство загледа закрачилия право към него керванджийски охранник. Бюк беше даруджистанец, работеше с по-малки кервани и едва успяваше да се спогоди с търговците. Предпочиташе да работи сам и Грънтъл знаеше защо.
Господарят на Бюк се беше опитал да премине по-рано същия ден. Разнебитеният му фургон се беше разпаднал насред течението и скъпите бали със стоката бяха отнесени, докато собственикът им мяташе безпомощно ръце в мръсната вода. Бюк бе успял да спаси търговеца, но със загубата на стоката договорът беше приключил и след като уреди един от керваните да го върне в Даруджистан, работодателят му го беше разкарал без капка благодарност за усилията.
Грънтъл беше очаквал, че самият той ще тръгне обратно за града. Бюк имаше хубав, здрав кон, добре екипиран за път. Три дни, най-много.
Но ето го — висок, мършав, с наемническото си снаряжение, с излъсканата броня, с големия арбалет, стегнат на гърба, и ножницата с дългия меч на бедрото — увлечен в кротък разговор с Рийзи.
Макар да беше далече, Грънтъл можа да проследи хода на разговора по жестовете на двамата. След няколкото разменени реплики видя как раменете на Бюк малко се смъкнаха. Сивобрадият пазач се огледа. Емансипор Рийзи сви рамене пренебрежително.
После двамата рязко се обърнаха към каляската и след миг от нея слезе Бочълайн и придърпа черната кожена пелерина на раменете си. Щом магьосникът го погледна, Бюк отново изправи гръб и отговори на няколкото кратки въпроса също толкова сбито, след което кимна почтително. Бочълайн сложи ръка на рамото на слугата и горкият само дето не се огъна от допира.
Грънтъл цъкна съчувствено с език. „Мда, от допира на тоя маг повечето сигурно ще напълнят гащите, Кралицата ми е свидетел… Беру да не дава дано, Бюк току-що го наеха. Дано да не съжалява после.“
Паленето на огън в жилищата беше много опасно в Даруджистан, най-вече заради газта. Пожарът, убил жената, майката и четирите деца на Бюк, беше особено гаден. Това, че самият Бюк беше лежал мъртвешки пиян в една уличка на стотина крачки от дома си, съвсем не му бе помогнало да се съвземе. Като мнозина от приятелите му охранници, Грънтъл беше решил, че след преживяното Бюк ще наблегне сериозно на бутилката. Но той направи точно обратното. Договарянето му с дребни и уязвими търговци явно го привличаше повече от бавното затъване в постоянно пиянство. Бедните търговци ги обираха по пътищата много по-често от заможните. „Човекът иска да умре, ясно. Но бързо, даже с чест. Иска да падне в битка, несъмнено, да отиде при семейството си. Уви, когато е трезвен — а от онази нощ той е трезвен винаги, — Бюк се бие изключително добре и огорчените духове на поне десетина пътни разбойници биха могли да свидетелстват за това.“
Леденият ужас, който сякаш изпълваше въздуха около Бочълайн и особено около Корбал Броуч, щеше да възпре всеки здравомислещ охранник. Но за човек, жаден да прегърне смъртта, нещата сигурно изглеждаха по-различни, нали?
„Ех, приятелю Бюк, дано наистина да не съжалиш за избора си. Жестокост и ужас несъмнено се вихрят около двамата ти нови господари, но ти по-вероятно ще се окажеш свидетел на това, отколкото жертвата. Не ти ли стига вече тази дълга прегръдка на страданието?“
Бюк тръгна да си прибере коня и вещите. Когато се върна, Грънтъл вече бе започнал да пали огъня. Бюк набута вещите под капрата, каза нещо на Емансипор Рийзи, после се обърна и тръгна към Грънтъл.
— Ден на промяна, а, приятелю Бюк — рече Грънтъл, клекнал до разпаления огън. — Рекох да сваря чай за Харло и Стони. Ще се върнат всеки момент. Ще пийнеш ли една чаша с нас?
— Много мило от твоя страна, Грънтъл. Ще приема — отвърна Бюк и се приближи до капитана.
— Каква беда. Онова, дето стана с фургона на Мърк.
— Предупредих го да не се опитва. Уви, не ми оцени съвета.
— Дори и след като го измъкна от реката и му изкара водата от дробовете?
Бюк сви рамене.
— Сигурно целувката на Гуглата по устните му го беше вкиснала. — Погледна през рамо към впряга на новите си господари и тъжните му очи се присвиха. — Ти вече говори с тях, нали?
Грънтъл се изплю в огъня.
— Да. Да беше ме потърсил за съвет, преди да вземеш тоя договор.
— Уважавам съветите ти и винаги съм ги уважавал, Грънтъл, но нямаше да ме разубедиш.
— Това го знам, тъй че повече няма да говоря за тях.
— Другият — рече Бюк, след като взе калаената чаша в шепи и задуха горещия чай. — Зърнах го преди малко.
— Корбал Броуч.
— Тъй да е. Той е убиецът, разбрал си го.
— При тия двамата не виждам голяма разлика, да ти кажа честно.
Бюк заклати глава.
— Не, не ме разбра. В Даруджистан, помниш ли? Цели две седмици намираха ужасно обезобразени трупове в квартала Джадроуби, всяка нощ. После разследването потърси помощта на един маг и все едно, че някой разрита гнездо на стършели — оня маг открил нещо и това откритие го ужасило. Вярно, замълча се, но аз случайно чух за следващите подробности. Наели гилдията на Воркан. Самият Съвет предложил договор на наемните убийци. Намерете убиеца, им казали, с всички средства, които са ви подръка, законни или не. После убийствата спряха…
— Спомням си смътно за тая шумотевица — каза намръщено Грънтъл.
— Ти беше отседнал в хана на Квип, нали?
Грънтъл примижа.
— Хвърлил бях око на Летро, такова… тръгнах по договор, върнах се и разбрах, че…
— Тя се омъжила за някой друг — довърши Бюк и кимна.
— И то не кой да е — навъси се Грънтъл. — Оня надут фукльо, Парсемо…
