— Един от старите ти господари, доколкото помня. Все едно. Кой беше убиецът и защо спряха убийствата? Гилдията на Воркан така и не поискала парите на Съвета. Убийствата спрели, защото убиецът напуснал града. — Бюк кимна към огромния впряг. — Той е. Корбал Броуч. Мъжът с кръглото лице и дебелите устни.
— Че откъде си толкова сигурен, Бюк? — Беше захладяло. Грънтъл си сипа втора чаша.
Бюк сви рамене; взираше се в огъня.
— Просто го знам. Кой може да се занимава с убийства на невинни?
„Дъх на Гуглата, Бюк, виждам ги и двата ръба на тоя въпрос, нали? Решил си да го убиеш — или поне да умреш, докато се опитваш.“
— Чуй ме, приятел. Може да сме извън правосъдието на града, но маговете в Даруджистан са разтревожени сериозно — а и след като гилдията на Воркан може все още да храни интерес, безсмислено е ние да го раздаваме. Можем да им съобщим — стига да си прав и да имаш доказателство, Бюк — а междувременно само го дръж под око. Нищо повече. Магьосник е — помни ми думата. Никакъв шанс нямаш. Остави екзекуцията на убийците и маговете.
Бюк вдигна очи към върналите се Харло и Стони. Бяха дошли тихо, загърнати в одеяла, с изпраните дрехи в ръце. Разтревожените им лица подсказаха на Грънтъл, че са чули поне края на разговора.
— Мислех, че си минал вече половината път към Даруджистан — каза Харло.
Бюк го изгледа над ръба на чашата.
— Толкова си чист, че едва те познах, приятел.
— Ха-ха.
— Уредих си нов договор, Харло.
— Идиот такъв — сопна се Стони. — Няма ли най-сетне да ти дойде малко ум в главата, Бюк? Колко години изтекоха, откакто не си се усмихвал! В колко още мечи капана ще си пъхаш главата?
— Докато някой не щракне — отвърна Бюк и я погледна в потъмнелите, присвити от яд очи. Надигна се и плисна утайката от чашата. — Благодаря за чая… и за съвета, приятелю Грънтъл. — Кимна на Харло, после на Стони и тръгна към впряга на Бочълайн.
— Тактът ти ме впечатли, скъпа — каза Грънтъл на Стони.
— Този човек е глупак — изсъска тя. — Женска ръка трябва на дръжката на меча му, мен ако питаш. Ужасно.
— Ти ли си доброволката? — изсумтя Харло.
Стони Менакис сви рамене.
— Не външността му е пречката, а държането му. Не е като тебе, дървеняко.
— Умилкваш ми се, а? — Харло се ухили на Грънтъл. — Ей, я пак ми счупи носа — после ще го оправим и ще си е като нов. Какво ще кажеш, Стони? Железните цветчета на сърцето ти ще се разтворят ли за мен?
Тя се озъби.
— Всички знаят, че тоя твой двуръчен меч е само една жалка компенсация, Харло.
— В поезията го бива обаче — изтъкна Грънтъл. — Какъв обрат само. Железни цветчета — по-точно не може и да се каже.
— Железни цветчета няма — изсумтя Стони. — Къде си виждал железни цветя? И сърцата не са цветя, а едни такива големи, червени и кървави неща в гърдите. Какво му е поетичното на тази безсмислица? Ти си същият идиот като Бюк и Харло, Грънтъл. Обкръжена съм от дебелоглави, безмозъчни глупци.
— Такава ти е съдбата, уви — рече Грънтъл. — Я си пийнете чай. Ще ви стопли малко.
Замълчаха; отбягваха погледите си. След малко Стони се окашля и попита:
— Какво беше онова с оставянето на екзекуцията на убийците, Грънтъл? В какво се е забъркал пак Бюк?
„Ама тя наистина се е загрижила за него!“ Той изгледа намръщено огъня и хвърли още няколко парчета суха тор, преди да отвърне:
— Има някои… подозрения. Говорихме… ъ… хипотетично.
— Кога ме цуне езикът на Тогг, волска муцуно. Казвай.
— Бюк избра да говори с мен, не с тебе, Стони — изръмжа подразнен Грънтъл. — Ако имаш въпроси, задай ги на него и ме остави на мира.
— И ще го направя, проклет да си.
— Съмнявам се, че ще постигнеш някакъв успех — подхвърли малко неразумно Харло, — дори да му запърхаш с оченца и да нацупиш тия твои розови устнички…
— Това ще е последното, което ще видиш, когато забия ножа в оная калаена буца в гърдите ти. А, и целувка ще ти дам.
Рунтавите вежди на Харло се вдигнаха.
— Калаена буца! Стони, скъпа… добре ли чух?
— Млъкни, не съм в настроение.
— Ти никога не си в настроение, Стони!
Тя му отвърна с презрителна усмивка.
— Браво, че не му отговори, скъпа — въздъхна Грънтъл.
Колибата се беше килнала като пияна до вътрешната стена на Пейл — сбирщина от криви дъски, опънати кожи и ракита, с двор, покрит с бяла прах, разхвърляни кратунени парчета, трошляк от грънци и дървени стърготини. Над ниската врата висяха на върви боядисани дървени карти и бавно се полюшваха в спарения горещ въздух.
Бързия Бен спря, огледа тясната задънена уличка и пристъпи в двора. Някой отвътре се изкикоти. Чародеят завъртя очи, измърмори под нос и посегна за кожения клуп, закован на вратата.
— Не бутай! — изврещяха му отвътре. — Дръпни, пустинна змийо такава!
Бързия Бен сви рамене и дръпна вратата.
— Само глупците бутат! — изсъска старицата, седнала кръстато вътре върху тръстикова рогозка. — Жулят ми коляното. Отоци и какво ли не получавам, когато ми дойдат глупци. А, Рараку надушвам, а?
Чародеят надникна в колибата.
— Дъх на Гуглата! Че то само за тебе има място тук!
Някакви неясни предмети висяха по стените и от ниския таван. Сенки поглъщаха всички ъгли, а въздухът вътре все още беше мразовит, като през изтеклата нощ.
— За мен, я! — изкикоти се старицата. Лицето й беше само кожа и кости, темето й — плешиво и отрупано с бенки. — Покажи каквото носиш, змийо многоглава, развалянето на проклятия ми е дарбата! — Измъкна една дървена карта от дрипавите гънки на халата си и я вдигна с треперещи ръце. — Прати думите си в моя лабиринт и формата им ей тук ще се всече, ще се жигоса…
— Не са проклятия, жено — отвърна Бързия Бен и се наведе, за да я погледне в очите. — Само въпроси.
Картата се хлъзна под халата й. Вещицата се навъси и рече:
— Скъпо струват отговорите. По-скъпо от развалянето на проклятия. Отговори не се намират лесно…
— Добре, добре. Колко?
— Кажи цвета на монетата на въпросите си, дванайсетдушни.
— Злато.
— По един златен консул за всеки тогава…
— Стига отговорите да са ценни.
— Съгласна.
— Сънят на Бърн.
— Какво за сънят на Бърн?
— Защо?
Старата зяпна с беззъба уста.
— Защо богинята спи, вещице? Знае ли някой? Ти знаеш ли?
— Ти си учен негодник…
