Увитите с кожа дръжки на тежките саби се запотиха в дланите му. Усещаше тежките удари на сърцето в гърдите си. Пот се застича покрай устните му и закапа от брадичката му. Той се напрегна да види в тъмното отвъд светлия купол. Нищо. „Ето го мига на всеки войник. Сега, преди да е почнала битката — кой би си избрал такъв живот? Стоиш с другите, всички сте изправени пред една и съща заплаха и всеки е съвсем сам. В студената прегръдка на страха. Усещаш, че всичко, което си, може да свърши след няколко мига. Богове, не завиждам на живота на войниците…“
В мрака изникнаха широки, плоски, зъбати лица — бели като змийски корем. Главите, с празни дупки вместо очи, увиснаха на място за миг, сякаш разколебани, на височина два човешки ръста. В светлия кръг се плъзнаха огромни, нашарени с черни петна железни мечове. Бяха сякаш запоени към китките на чудовищата — не се виждаха никакви пръсти — и Грънтъл разбра, че само с един замах тези мечове могат да посекат човешко бедро, без усилие.
Влечуги. Стъпваха на задните си крака като гигантски безкрили птици и се подпираха на дългите си островърхи опашки. Люспестата броня на немрящите привидения беше странно изпъстрена: по раменете, гърдите и от двете страни на изпъкналата гръдна кост, и високо по бедрата. Шлемове от черепи на зверове, ниски и издължени, предпазваха главите и вратовете им.
— К’Чаин Че’Малле. Ловците на К’елл — изсъска до него Керули. — Най-първородната от всички раси. Децата на самата Майка. Глъхнещ спомен дори за Древните богове е това знание.
— Какво чакат, в името на Гуглата? — изръмжа капитанът.
— Неспокойни са… от вихрещия се облак, магията на Баргаст. Непозната на господаря им.
— Пророкът на Панион командва тези…
И тогава петимата нападнаха. Главите се понесоха напред, железните мечове се надигнаха — бързи като мълния. Три от чудовищата се хвърлиха към баргастите, понесоха се срещу гъстата, виеща се мъгла. Другите двама връхлетяха срещу Бочълайн и Корбал Броуч.
Миг преди да стигнат до облака, три копия изсвистяха и поразиха първия нападател. Магия прониза сгърчената безжизнена плът, копията изпращяха като клинове, забити в дебел ствол. Тъмносиви мускули, кости с цвета на бронз и люспи се разлетяха във всички посоки. К’Чаин Че’Малле се олюля, после залитна и рухна, но двамата му другари се гмурнаха в тъмния облак и отвътре отекна грохотът на желязо в желязо.
Нападналите Бочълайн и Корбал Броуч бяха погълнати от кипнали черни вълни от магия, преди да са направили и две крачки. Силата разтресе телата им, плисна жълти, вонящи на сяра петна и се впи в тях. Зверовете продължиха напред, но двамата магове ги посрещнаха — и двамата в дълги до глезените черни ризници, размахали дълги мечове, от които струеше дим.
— Зад нас! — извика Харло.
Грънтъл се обърна вихрено.
И видя шестия нападател, понесъл се през цвилещите полудели коне право към него и Керули. Съществото беше покрито със сложни преплетени знаци и от гръбнака му стърчаха стоманени шипове.
Грънтъл тласна с рамо Керули и го просна на земята. Присви се ниско и вдигна навреме двете къси саби, за да посрещне огромните мечове на нападателя. Джадроубската стомана изкънтя оглушително и ръцете му се разтресоха чак до раменете. Той по-скоро чу, отколкото усети как изпука лявата му китка, счупените краища на костите изстъргаха и се огънаха невъзможно, преди двете му ръце, станали изведнъж безчувствени, да пуснат дръжките и сабите да полетят настрани. Вторият меч на нападателя щеше да го съсече на две, но вместо това издрънча в двуръчния меч на Харло. Остриетата се прекършиха. Харло залитна и от гърдите и лицето му плисна кръв.
Един ноктест трипръст крак изрита Грънтъл нагоре, капитанът изпъшка, полетя във въздуха и болката избухна в черепа му, щом се блъсна в челюстта на чудовището.
Зашеметен и останал без дъх, Грънтъл рухна на земята. Огромна тежест го прикова, ноктите пронизаха бронята и се забиха в плътта му. Трите пръста се свиха около гърдите му, прекършиха костите и го повлякоха напред. Плочките на бронята му пращяха и се къртеха, а кракът го влачеше напред по пръстта и камъните. Ръцете и краката му се блъскаха безсилно в земята, ноктите се забиваха все по-дълбоко в гърдите му. Той се закашля и устата му се изпълни с разпенена кръв. Светът потъмня.
Усети как ноктите потръпнаха, отеквайки сякаш след някакъв зашеметяващ удар. Още веднъж и още веднъж. Свиха се в спазъм. И той отново бе вдигнат във въздуха, и отхвърча. Стовари се върху земята, превъргаля се и се блъсна в потрошените дървени спици на колелото на един от впряговете.
Усещаше, че умира. Знаеше, че умира. Отвори насила очи с отчаяното желание за сетен път да види света — нещо, каквото и да е, което да отблъсне това смазващо чувство на смут и тъга. „Не можеше ли да е изведнъж? Моментално? Защо е това мъчително, изпълнено с насмешка бавене? Богове, дори болката вече я няма — защо не секне и мисълта? Защо е това изтезание — да съзнаваш какво ще предадеш?“
Някой крещеше, някой надаваше смъртен вик и Грънтъл веднага разбра. „О, да, изкрещи непокорството си, изкрещи своя ужас и гняв — изкрещи на тази паяжина, докато се затваря около теб. Вълни от звуци, изтръгнати от смъртния свят — за сетен път…“ Крясъците заглъхнаха и настъпи тишина, само сърцето в гърдите на Грънтъл хъхреше колебливо.
Знаеше, че е отворил очи, ала не можеше да види нищо. Или светлината на Корбал Броуч беше угаснала, или той сам бе намерил своята тъмнина.
Залита, това сърце. Забавя, чезне, като бял кон, препуснал надалече. Далече, далече, далече…
Втора книга
Огнище
Среднощната тъма ме спохожда често в заника на живота ми, щом погледна назад към онова, което съм преживял. Смъртта на толкова много обични на сърцето ми души е заличила всякое чувство за слава в мислите ми. Това, че съм избегнал нелепата им съдба, е погребало всякой триумф.
Зная, че си ме виждал, приятелю, сбръчканото ми лице и смълчания ми взор, студения налеп, забавящ крачките ми, докато вървя към сетните си години, загърнат в мрак като всички старци, изтерзан от спомени…
7.
