вашето превъзходство, превъзходство като на тигъра над котката?
Карнадас се навъси.
— Той не знае истинската ми титла. Има си причини за това. Впечатлен съм от познанията ви за жречеството на Финир. Не, повече от впечатлен. Направо съм слисан.
Мъжът пред тях като че ли трепна.
— Е, добре. Благодаря. — Обърна се и огледа Брукалаян. — Вие сте Смъртният меч на бога. — После замълча, сякаш едва сега осъзнал пълното значение на титлата, и очите му бавно се разшириха. — Е, добре. Мисля, че пълководецът ще одобри решението ми да предам съобщението му на вас. Всъщност изобщо не се съмнявам. Добре. — Вдиша дълбоко и започна: — Каладън Бруд води армия за спасение на Капустан. Обсадата — сигурен съм, че го разбирате добре — е не само неизбежна, тя предстои много скоро. Предизвикателството за нас е да стигнем навреме…
— Сър — прекъсна го намръщен Брукалаян, — каква е числеността на армията на Каладън Бруд? Разберете, ние ще сме изправени срещу може би шейсет хиляди панионци — ветерани до един. Разбира ли той въртопа, в който толкова щедро желае да влезе заради нас?
— Е, броят ни не е чак толкова. Но — Бързия Бен се ухили — носим няколко изненади. Е, дестраянт, засега ще трябва да прекъснем. Трябва да включа в това пълководеца и офицерите му. Може ли да предложа да подновим този разговор след една камбана време?
— Може би ще е най-добре да го отложим за среднощ — каза Брукалаян. — Времето ми през деня е запълнено — и публично. Както и на принц Джеларкан.
Бързия Бен кимна.
— Тогава две камбани преди съмване. — Той се огледа. — А, ще ми трябва и по-голяма шатра…
Миг по-късно образът се стопи. Сферата отново се сви, после бавно изчезна — след като Карнадас махна с ръка. Дестраянтът се обърна към Брукалаян.
— Това беше неочаквано.
Смъртният меч изсумтя:
— Не бива да вдъхваме големи очаквания на принца. Армията на този пълководец навярно ще може да поизтормози обсаждащите сили, но едва ли би могла да постигне нещо повече. Джеларкан трябва да гледа на нещата реалистично. В случай, че му го съобщим.
„Тази война няма да бъде спечелена. Да. Никакви фалшиви надежди.“
— Какво ти е мнението за този, Бързия Бен? — попита Брукалаян.
— Много загадъчна личност. Бивш жрец на Финир вероятно. Познанията му бяха твърде точни.
— Много души, събрани в една, така ли чух?
Карнадас потръпна.
— Вероятно съм сгрешил. Може би ритуалът е изисквал помощта на други магове и съм доловил това.
Брукалаян изгледа жреца навъсено и дълго, но не каза нищо. Обърна се към тлеещата камина.
— Изглеждаш уморен. Поспи.
Карнадас бавно се поклони.
След като заклинанието заглъхна, Бързия Бен въздъхна и извърна очи надясно.
— Е?
Седнал до стената на шатрата, Уискиджак се наведе, напълни чашите им с гредфалански ейл и каза:
— Ще се бият. Поне за известно време. Командирът ми се стори корав, но е възможно да е само за показ — би трябвало да е достатъчно отракан и да знае цената на външния вид. Как го нарече ти?
— Смъртен меч. Едва ли — някога, преди много време, тази титла наистина е означавала нещо. Много преди Драконовата колода да признае мястото на Рицарите във Великите домове, култът на Финир е имал свой. Титлите са се придобивали и всички са се отнасяли към тях съвсем сериозно. Дестраянт… Дъх на Гуглата, в култа не е имало дестраянт от хиляда години. Тези титли са само за показност, Уискиджак…
— Нима? — прекъсна го командирът. — Тогава защо я пази в тайна от жреца на Финир в Съвета на маската?
— А? Ами… О, много просто. Жрецът би го уличил в лъжа, разбира се. Ето ти лесен отговор на въпроса.
— Лесен отговор, казваш. А лесните отговори винаги ли са верните отговори, Бързак?
Магьосникът се направи, че не е чул въпроса, и пресуши чашата си.
— Все едно, аз бих заложил на Сивите мечове като на най-добрите от цялата сган там, но това все още не говори много.
— Успя ли да ги заблудиш със „случайния“ контакт?
— Мисля, че да. Бях оформил заклинанието така, че да отрази характера на този техен отряд — дали са алчни и хищни, или доблестни, или каквото е там. Признавам обаче, че не очаквах да намеря благочестива вяра. Все пак заклинанието трябваше да е гъвкаво — и такова си беше.
Уискиджак се надигна от мястото си и примижа от болката в болния крак.
— Е, май ще трябва да потърся Бруд и Дужек.
— В челото на колоната, предполагам — рече Бързия Бен.
— Много си досетлив тая нощ — отбеляза на излизане командирът.
След миг, когато сарказмът на Уискиджак най-сетне се просмука в мислите на Бързия Бен, той се намръщи.
От другата страна на улицата, срещу казармената порта и зад една стара бронзова ограда, имаше древно гробище, принадлежало някога на едно от племената, основали Капустан. Изпечените на слънце и гравирани на спирали колони от глина — във всяка имаше изправен труп — се издигаха като стволове на гъста гора в средата на гробището, заобиколени от по-често срещаните урни, според обичая на дару. Историята на града представляваше чудата смесица от приказки и легенди и една от задачите на Итковиан в наемническия отряд бе да надникне в нейните дълбини. Щит-наковалня на Сивите мечове беше пост, изискващ както стремеж към научно познание, така и воински умения. Макар мнозина да твърдяха, че двете дисциплини са твърде отдалечени една от друга, истината беше тъкмо обратната.
От историите, философиите и религиите произтичаше разбирането за човешката мотивация, а мотивацията бе в основата на тактиката и стратегията. Точно както хората се движат по шаблон, същото е с мислите им. Един Щит-наковалня трябваше да може да предвижда, да предусеща — и това се отнасяше до възможните действия както на противници, така и на съюзници.
Преди идването на пришълците от запад племената, основали Капустан, бяха имали само едно поколение след периода си на номадство. „И са оставяли мъртъвците си изправени. Свободни да скитат из своя невидим свят на духа.“ Тази неспокойна подвижност все още се съхраняваше в умовете на старото население на Капън и тъй като общностите на дару се държаха настрана, не се беше разводнила въпреки вече десетките поколения, живеещи тук уседнало.
Все пак голяма част от ранната история на Капустан си оставаше загадка и Итковиан неволно се замисли над малкото, което можеше да се сглоби за онези далечни времена, докато водеше двете крила по широката, настлана с каменни плочи улица към площада на Джеларкан, а по-нататък — към Главната порта в южния край на града.
Дъждът затихваше, стоманеносивото зарево си пробиваше път между тежките облаци на изток, вятърът заглъхваше на колебливи пориви.
Кварталите, образуващи града, се наричаха „станове“ и всеки „стан“ представляваше отделно, самостоятелно поселище, обикновено с кръгли очертания, със свое открито пространство в центъра. Широките неравни пространства между всеки стан оформяха улиците на Капустан. Този шаблон се променяше само в района около старата Цитадела на дару — наричана сега „Хомота“ и обитавана от Съвета на маската. Районът се наричаше „Храмовият квартал“ и единствено тук се беше наложил стилът на градоустройство на заселниците дару, с мрежестата планировка на улиците.
Становете, подозираше Итковиан, трябваше да са били някога точно това. Племенни лагери, силно обвързани с родствени връзки. Разположено на бреговете на река Катлин, между племена, боящи се от
