Надигнал се над морето, тъмно като подправено вино, вятърът застена в устрема си през мъртвата крайбрежна зона, над и покрай Източния страж на ниския, осеян с тухли хълм — от амбразурите на укреплението смътно струеше светлината на факлите, — извиси пискливия си глас, връхлетя срещу грубите градски крепостни стени и замята солени пръски по обруления от бури камък. И щом се надигна, дъхът на нощта стигна до бойниците и зафуча през зъбците, а сетне — и долу, по кривите, лъкатушещи улици на Капустан, по които не се мяркаше жива душа.
Карнадас стоеше сам на ъгловата кула, издигаща се над древните казарми — наметалото му от глиганска кожа плющеше под яростните пориви, — и се взираше свирепо на петстотин крачки на север.
Мрачният, наподобяващ стръмна скала дворец на принц Джеларкан не приличаше на никоя друга сграда в Капустан. Без прозорци, сивокаменният градеж се извисяваше в хаотична грамада от плоскости, ъгли, издатини и на пръв поглед — съвсем безсмислени площадки. Издигаше се много над обграждащата го от двете страни крепостна стена и в ума си наемникът виждаше как огромни канари се надигат от мъртвата зона долу, удрят по хълбоците му и цялата сграда рухва в развалини.
„Недостойно е за теб. Къде е онова вдъхващо утеха знание за помитащия всичко цикъл на необятната история, отливите и приливите на войни и на мир? Мирът е време на очакване на война. Време на подготовка или време за упорито невежество, сляпо, мигащо и бъбрещо зад дебелите стени.“
В двореца Смъртния меч Брукалаян беше нагазил в тресавището на поредното съвещание с принца и няколко представители на Съвета на маската. Командирът на Сивите мечове понасяше тези заплетени маратони с някакво едва ли не свръхчовешко търпение. „Аз не бих понесъл този танц на паяци, не и нощ след нощ, не седмици наред. Все пак учудващо е колко много може да се постигне, въпреки че тези гневни спорове се точат ли точат. Колко много предложения на Смъртния меч — и на самия принц Джеларкан — вече се приложиха, докато пренията се нижат безкрайно и тези маскирани кучи синове бълват с цялото си невежество предългите си списъци с възражения. Твърде късно е, глупци — вече сме направили каквото е по силите ни… за да спасим проклетия ви град.“
В ума му се появи ярко изрисуваната кожена маска на единствения жрец в Съвета, когото той и отрядът му трябваше да могат да смятат за свой съюзник. Рат-Финир говореше от името на Глигана на лятото — богът покровител на Сивите мечове. „Но политическата амбиция те е погълнала, както и всички твои съперници в Съвета. Вярно, коленичиш пред проклетите Бивни на лятото… и все пак дали това не е само лъжа?“
Единствен воят на вятъра дойде като отговор на мълчаливия въпрос на Карнадас. Мълнии озариха облаците, кипнали над далечния залив. Рат-Финир, ветеран в храмовата политика, беше жрец от Ранга на скиптъра, а това бе най-високият връх, който един смъртен можеше да покори зад свещените стени на Финир. „Но Глиганът на лятото не е цивилизован бог. Всички тези рангове, ордени и отрупани с костени дрънкулки жречески одежди… светска помпозност, дребнави игри на арогантност в преследване на светска власт. Не, не бива да поставям под съмнение вярата на Рат-Финир — той служи на нашия бог по своя си начин.“
Глиганът на лятото беше гласът на войната. Мрачен и зловещ, древен като самата човешка раса. Песента на битката — писъците на издъхващите и сеещото мъст разногласие, хъхреща музика на железни оръжия, на щитове, отекващи под удари, на съскащи стрели от лъкове и арбалети… „И да ни прости на всички дано, този глас се надига до рев. Не е време за криене зад храмовите стени. Не му е времето за глупава политика. Ние служим на Финир, газим напоената с кръв, димяща от кръв земя с оголени в безмилостна закана оръжия. Ние сме грохот и ек, гърлата, ревящи от гняв, от болка и ужас…“
Рат-Финир не беше единственият жрец в този град, домогнал се до Ранга на скиптъра. Разликата беше в следното: макар Рат-Финир да имаше тази амбиция — да коленичи пред наметалото от глиганска кожа и покорно да приеме древната титла дестраянт, свободна от толкова време — Карнадас вече я беше придобил.
Карнадас можеше да постави Рат-Финир на мястото му само като разкрие своето положение в смъртната йерархия. „На мястото му? Бих го лишил от власт кучия му син само с едно махване на ръката.“ Но Брукалаян му бе забранил да направи това тъй сладко разкритие. Не можеше да бъде склонен Смъртният меч. Не е подходящ моментът, беше му казал. Жътвата ще е нищожна от това. „Търпение, Карнадас, ще му дойде времето…“
Не беше лесно да го приеме…
— Добра ли е тази нощ, дестраянт?
— Ах, Итковиан, не можах да те видя в тъмното. Глиганската буря е това. Е, откога стоиш тук, Щит- наковалня?
„От колко време си държал под око своя Върховен жрец, студен и затворен? Мрачни Итковиан, дали ще разкриеш някога истинския си нрав?“
Не можеше да разгадае изражението му в тъмното.
— Само от няколко мига, дестраянт.
— Сънят ли те отбягва?
— Не и когато го търся.
Карнадас кимна бавно, загледан в плетената ризница на Щит-наковалня, в сивата промазана пелерина, в тежките ръкавици, черни и лъскави от дъжда.
— Не забелязах, че утрото вече е близо. Да не би да очакваш, че ще те няма дълго?
Итковиан сви рамене.
— Не, ако наистина са прехвърлили голяма сила. Все едно, разрешиха ми да изведа само две крила. Ако се натъкнем обаче само на разузнавателни отряди, първият удар срещу Домина ще бъде нанесен.
— Най-сетне — отвърна дестраянтът и изкриви лице при поредния вой на вятъра през бойниците.
Замълчаха.
Накрая Карнадас се окашля и попита:
— Е, и какво, ако мога да попитам, те доведе тук, Щит-наковалня?
— Смъртният меч се върна от съвещание. Желае да говори с теб.
— И си седи търпеливо, докато ние си бъбрим тук?
— Предполагам, дестраянт.
Двамата Сиви мечове заслизаха по хлъзгавите стъпала между вадите, стичащи се покрай каменните стени от двете страни. Стълбището стана по-широко чак на третата извивка. До пристигането на отряда им тази казарма беше стояла съвсем необитаема почти цяло столетие. Мразът, просмукващ се през дебелите стени на старото укрепление, надмогваше всякакви опити да бъде прогонен. Това беше една от най- внушителните постройки в Капустан и по време на строеж предшестваше цитаделата на Дару — носеща сега името „Хомота“ и приютила Съвета на маската — както и всички останали сгради, с изключение на двореца на принц Джеларкан. „А този дворец не е вдигнат от човешки ръце, със сигурност. За това съм готов да се закълна в четинестата гърбица на Финир.“
Щом слязоха на приземния етаж, Итковиан бутна скърцащата врата, водеща към централната Кръгла зала. Сам в огромното, оскъдно обзаведено помещение стоеше Смъртният меч Брукалаян, вкочанен пред масивната камина и почти призрачен въпреки внушителния си ръст и телосложение. Беше с гръб към двамата новодошли. Дългата му вълниста коса падаше свободно по гърба му чак до стегнатия с широк колан кръст.
— Рат-Трейк е убеден — забоботи командирът, без да се обръща, — че в равнините западно от града са се появили нежелани натрапници. Демонски създания.
Карнадас разкопча наметалото си и го отърси от дъжда.
— Рат-Трейк, казвате. Признавам, че не разбирам тази внезапна претенция на Тигъра за пълна божественост. Това, че култът на един Пръв герой е успял с рамене и лакти да се добере до съвета на храмовете…
Брукалаян се обърна бавно и меките му кафяви му очи се приковаха в дестраянта.
— Недостойно съперничество. Сезонът на лятото е място за повече от един воински глас. Или ще
