с което очаква предстоящата обсада, известни усложнения в по-голямата схема карат моя господар да се осмели да се обърне с покана към смъртните войници на Финир…
— В такъв случай редно е да се обърнеш лично към Оня с бивните — избоботи Брукалаян.
— Ах, уви, оказа се, че това вече е невъзможно, Смъртни мечо. Вниманието на Финир е насочено другаде. Всъщност, за негово голямо неудоволствие, вашият бог е притеглен до самия край на владението си. — Нечовешките очи на Вестителя се присвиха. — Финир е в огромна беда. Загубата на силата на вашия патрон е неизбежна. Гуглата реши, че е дошъл моментът за състрадателни жестове, за израз на искреното братство, съществуващо между вашия господар и моя.
— Какво предлага Гуглата?
— Градът е обречен, Смъртни мечо. Но не е нужно вашата страховита армия да се включва в неизбежния сблъсък при портите на Гуглата. Такава саможертва би била безсмислена и загубата би била огромна. Панион Домин не е нищо повече от един-единствен, твърде незначителен елемент от много по- мащабна война — война, в която ще се включат всички богове — съюзени до един — срещу враг, който цели ни повече, ни по-малко да анихилира всички свои съперници. Тъй. Гуглата ви предлага своя лабиринт, средство за изтегляне на вас и вашите войници. Трябва да изберете бързо, защото пътят на лабиринта дотук не може да се съхрани с идването на силите на Панион.
— Предложението ви означава да нарушим договора си.
Вестителят се изсмя с презрение.
— Както страстно уверявах Гуглата, вие смъртните сте жалка пасмина. Договор? Драсканици по пергамент? Офертата на моя господар не подлежи на договаряне.
— И щом приемем лабиринта на Гуглата — кротко отвърна Брукалаян, — обликът на нашия патрон се променя, нали? Недостъпността на Финир… го е превърнала в пасив. И Гуглата реагира тутакси, бърза да отмъкне смъртните слуги на Финир, за предпочитане непокътнати, та да могат сетне да служат нему и на никой друг.
— Глупав човек — озъби се Гетол. — Финир ще е първата жертва във войната със Сакатия бог. Глиганът ще падне — и никой не може да го спаси. Патронажът на Гуглата не се предлага току-така на никого. Да те удостоят с такава чест…
— Чест? — прекъсна го Брукалаян с глас като желязо, стържещо по камък, и с очи, блеснали със странна светлина. — Позволи ми, от името на Финир — с шепот продължи той, — да коментирам въпроса за честта. — Широкият му меч изсвистя като мълния от ножницата и литна към лицето на Вестителя. Изпука кост и плисна тъмна кръв.
Гетол залитна назад и вдигна костеливите си ръце към посеченото си лице.
Брукалаян сниши оръжието си, очите му бяха пламнали от дълбок гняв.
— Пристъпиш ли отново, Вестоносецо, ще продължа коментара си.
— Не одобрявам — изхриптя с разкъсани устни Гетол — твоя… тон. На мен се пада да отвърна както подобава, ала не от името на Гуглата. Този път — не. Не, този отговор ще бъде мой и само мой. — В облечените му в стомана ръце изникнаха дълги мечове, остриетата лъснаха с цвета на разтопено злато. Очите на Вестителя святкаха с цвета на оръжията. Той пристъпи напред.
След което се спря, а мечовете се вдигнаха за отбрана.
Тих глас промълви зад Брукалаян:
— Поздравяваме те, джаг.
Смъртният меч се обърна. И видя тримата Т’лан Имасс, и тримата — странно нереални, сякаш на няколко мига преди да придобият нов облик и очертания. На мигове, осъзна Брукалаян, преди да се въплътят в своите зверове — соултейкън. Въздухът се изпълни с дъх на спаружено и лютива воня.
— Тази битка не е ваша работа — изсъска Гетол.
— Битката с този смъртен ли? — попита иронично Бек Окан. — Така е. Но ти все пак си джаг.
— Аз съм Вестител на Гуглата — смеете ли да предизвикате слуга на Господаря на смъртта?
Съсухрените устни на Т’лан Имасс се дръпнаха и оголиха два реда гнили зъби.
— Кое ще ни разколебае, джаг? Я питай господаря си той смее ли да ни предизвика?
Гетол изсумтя възмутено. В същия миг нещо го дръпна назад, лабиринтът го погълна и се затръшна. Въздухът се позавихри след внезапното изчезване на портала, но скоро се успокои.
— Очевидно не — отсече Бек Окан.
Брукалаян въздъхна, прибра меча си в ножницата и се обърна към тримата Хвърлячи на кости.
— Появата ви ме разочарова, господа.
— Това го разбираме, Смъртни мечо. Бяхте достоен противник, несъмнено. Но нашето издирване точно на този джагът наложи… прекъсването. Талантът му да се измъква е неоспорим, дотам, че да почне да служи на бог. Твоето презрение към Гуглата те прави наш ценен съратник.
— Макар и само за да усили шанса ви да се сбиете с този джагът — с гримаса отвърна Брукалаян.
— Безспорно.
— Значи се разбрахме.
— Да. Така изглежда поне.
Той изгледа недоволно трите същества, след което им обърна гръб.
— Според мен можем да приемем, че тази нощ Вестителят няма да се върне при нас. Простете ми за грубостта, господа, но желая отново да се усамотя.
Тримата Т’лан Имасс се поклониха учтиво и изчезнаха.
Брукалаян пристъпи до огнището, отново извади меча и бавно разбърка изстиналите въглени. Пламъчета заподскачаха отново и жарта се съживи. Капките и струите джагътска кръв по острието засъскаха и изгоряха.
Смъртният меч дълго се взира в огнището, ала въпреки разбулената сила на святото оръжие не видя нищо, освен пепелища.
Задъхано, пълзящо усилие, навън от непрогледния мрак. Разцъфващи взривове болка, като огнена стена зад очите му, тръпнещ екот на рани, раздиращи плътта — собствената му плът.
От устата му се изтръгна глух стон, стресна го и го върна в съзнание — лежеше свит върху някакви разпънати кожи. Преди това бе имало някакво движение, люшкане и друсане, и жулене, но това бе свършило. Отвори очи и видя, че лежи на сянка. Вляво от него се издигаше каменна стена, на една ръка разстояние. Миришеше на коне и на прах, а още по-близо — на кръв и пот.
Лъчите на утринното слънце къпеха каменния двор вдясно, очертаваха движещите се из него смътни фигури. Войници, коне, невъзможно огромни мършави вълци.
По камъните изстъргаха ботуши и сянката над него стана по-дълбока. Грънтъл примига и погледна нагоре.
Лицето на Стони беше изпито, оцапано със засъхнала кръв, косата й висеше на кичури и чорлава. Тя опря ръка на гърдите му.
— Стигнахме в Капустан — изхриптя гласът й.
Той успя да кимне.
— Грънтъл…
Болка изпълни очите му и студът го вкочани.
— Грънтъл… Харло е мъртъв. Те… оставиха го, затрупаха го с камъни. Оставиха го. А Неток… Неток, онова мило момче… с тези ококорени очи, толкова невинно. Дадох му мъжеството му, Грънтъл, поне това успях да направя. Мъртъв… изгубихме ги и двамата. — И си тръгна.
Появи се друго лице, непознато — на млада жена с шлем. Гледаше го мило.
— Вече сте в безопасност, сър — проговори тя с капънски акцент. — Бяхте изцерен със сила. Скърбя за загубите ви. Всички скърбим… Сивите мечове. Бъдете уверен, отмъстихме на демоните…
Грънтъл престана да слуша, очите му се извърнаха настрани и се взряха в синьото небе точно над него. „Видях те, Харло. Кучи сине. Хвърли се на пътя на онова същество, между двама ни. Видях, проклет да си.“
Тяло под камъни. Лице, покрито с мрак. Лице, което никога повече няма да се усмихне.
Нов глас.
— Капитане.
