Убиецът хвърли още една буца суха тор в пламъците, после разбърка водата в очуканото котле на триножника над огъня.
— Билките в този чай ще намалят загубата на вода утре — избоботи туземецът. — Късмет е, че го имам — рядък е и все по-трудно се намира. От него пикнята ти излиза гъста като чорба, но къса. Пак се потиш, но то си трябва…
— Знам — прекъсна го Уискиджак. — Достатъчно дълго сме на този континент, за да понаучим някои неща, Нокът.
Чернокожият хвърли поглед към отдъхващите около тях войници.
— Все го забравям, командире. Всички сте толкова… млади.
— Млади колкото теб, Калам Мекхар.
— А какво съм видял аз от света, сър? Почти нищо. Охрана на Свещен Фалах в Ейрън…
— Охрана ли? Защо е тая деликатност? Ти беше личният му наемен убиец.
— Пътят ми тепърва започва. Това исках да кажа, сър. Вие… войниците ви… това, което сте видели, което сте преживели… — Поклати глава. — Всичко се чете в очите ви.
Уискиджак го загледа мълчаливо.
Калам свали котлето и напълни две чаши с миришещата на лекарство напитка. Подаде едната на командира.
— Утре ще ги догоним.
— Да. Цял ден яздихме здраво, два пъти по-бързо от войнишко тичане. Колко ли сме ги доближили проклетите магове? Една камбана? Две? Най-много две. Използват лабиринти май…
Убиецът се намръщи и поклати глава.
— Щях да им изгубя дирята, сър. Влязат ли в лабиринт, всички следи изчезват.
— Да. Но стъпките си продължават, не прекъсват. Защо?
Калам примижа към огъня.
— Не знам, сър.
Уискиджак допи горчивия чай, остави чашата на земята до себе си, стана и си тръгна.
Дните се нижеха един след друг, гонитбата продължаваше през сухи дерета, обрулени от вятъра низини и хълмове. Откриха още тела, съсухрени, Калам разпознаваше маговете един след друг: Рениша, заклинателя на Висшия Мийнас; Келъджър, племенен жрец на Д’рисс, Червея на есента; Наткал, магьосникът-воин, заклет във Финир и домогващ се до титлата на Смъртния меч; Ълън, жрицата-соултейкън на Солиел.
Оскъдицата на вода и провизии вече си казваше своето. Умираха коне, преследвачите ги колеха и ги изяждаха. Живите все още животни ставаха все по-мършави. Ако дирята на маговете не водеше Калам безпогрешно от един скрит извор към друг, всички щяха да загинат в безмилостната пустош на Рараку.
Сет’алад Круъл, отчасти джаг, който бе принудил Дасем Ълтър да отстъпи със свирепата си контраатака — мечът му беше лумнал с благослова на някой неведом асцендент; Итра, владетелка на лабиринта Рашан; Бърът’ера, маг на лабиринта Серк, който можеше да привлича бури от небето; Джълид, вещица на лабиринта Теннес…
И беше останал вече само един, все напред и напред, неуловим, само леките му стъпки в прахта издаваха присъствието му.
Преследвачите вече бяха приели тишината. Безмълвието на Рараку. Настръхнали, вечно нащрек, спечени от слънцето. Конете под тях не им отстъпваха — измършавели, неумолими, неуморни и с подивели очи.
Уискиджак бавно осъзна какво вижда в лицето на Калам, щом убиецът погледнеше него и войниците му, бавно осъзна, че в присвитите му очи се таи неверие, благоговение, а и страх. Но и самият Калам се бе променил. Не се беше отдалечил много от земята, която наричаше свой роден дом, ала все пак цял свят беше изтекъл под нозете му.
Рараку ги беше обсебила всички.
Нагоре през стръмно скалисто дефиле, през тясна клисура с напукани ронливи варовикови стени, после навън — в широк, изваян от пустинните ветрове амфитеатър, а там — седнал с кръстосани крака на една валчеста канара в отсрещния край на празното пространство, ги чакаше последният маг.
Беше облечен в жалки дрипи, мършав и съсухрен, тъмната му кожа бе обгоряла и напукана, очите му блестяха като обсидиан.
Спирането на Калам сякаш му струваше огромно усилие. Успя да обърне коня си и да срещне очите на Уискиджак.
— Адефон Делат, маг на Мийнас — сухо изхриптя гласът му и напуканите му устни се изкривиха в усмивка. — Никога не е бил кой знае какво, сър. Едва ли ще може да се защити.
Уискиджак не отвърна нищо. Зави покрай водача-убиец и спря пред магьосника.
— Един въпрос — прошепна магьосникът, но гласът му се разнесе над целия скалист амфитеатър.
— Какво?
— Кои, в името на Гуглата, сте вие?
Уискиджак вдигна учудено вежди.
— Има ли значение?
— Прекосихме цялата Рараку — каза магьосникът. — Отвъд тези скали е пътят, водещ за Г’данисбан. Гонихте ме през Святата пустиня… богове, никой човек не заслужава това. Дори аз!
— С теб имаше още единадесет, магьоснико.
Адефон Делат сви рамене.
— Аз бях най-младият. Най-здравият от всички. Но ето, че накрая дори и моето тяло се предаде. Повече не мога да продължа. — Тъмните му очи се загледаха над рамото на Уискиджак. — Командире, войниците ви…
— Какво?
— Станали са нещо повече… и по-малко. Вече не са онова, което бяха. Рараку, командире, е изгорила мостовете на миналото им, до един — нищо не е останало. — Взря се с почуда в очите на Уискиджак. — И те са ваши. В сърце и дух. Ваши са.
— Повече, отколкото си давате сметка — отвърна Уискиджак и повиши глас. — Хедж, Фидлър, готови ли сте?
— Да! — отвърнаха двамата едновременно.
Уискиджак забеляза напрежението, внезапно обзело магьосника, и се извърна в седлото. Калам седеше вкочанен на коня си на десетина крачки назад, от челото му се стичаше пот. Фидлър и Хедж бяха от двете му страни и малко по-назад, насочили арбалетите си в убиеца. Усмихнат, Уискиджак отново се обърна към Адефон Делат.
— Необичайна игра ми изиграхте двамата. Фидлър надуши тайната ви връзка — вкаменените лица, позите на телата, свитите пръсти — едно, три, две, колкото беше нужно, за да се довърши шифърът — това можехме да го прекратим още преди седмица, но вече бях станал… любопитен. Единадесет мага. След като първата ти е разкрила тайнственото си знание — знание, което не е могла да използва сама — е било само въпрос на сделка. Какъв избор са имали останалите? Смърт от ръката на Рараку… или от моята. Или… някакво избавление. Но избавление ли се оказа в края на краищата? Не вият ли душите им в теб, Адефон Делат? Не пищят ли, не искат ли да избягат от своя нов затвор? Но все пак съм удивен. Тази игра — играта на двама ви с Калам — за какво беше?
Илюзията за изтощение бавно се стопи и чародеят пред него се преобрази в млад мъж в цветущо здраве. Усмихна се с лека тъга.
— Воят… заглъхна донякъде. Дори един призрачен живот е по-добър от прегръдката на Гуглата, командире. Мисля, че постигнахме… равновесие, така да се каже.
— И сега сте едно гъмжило от невъобразими сили.
— Огромни. Признавам. Но сега нямам желание да ги използвам. Играта, която играхме ли, Уискиджак? Чисто оцеляване. В началото. Не мислехме, че ще успеем, честно казано. Смятахме, че Рараку рано или късно ще ви вземе — и предполагам, че в известен смисъл го е направила, макар и не по начина, който очаквах. В какво сте се превърнали, вие и войниците ви… — Той поклати глава.
— Това, в което сме се превърнали, е и ваше. Твое и на Калам.
