предпазни мерки.
— Разбрано.
Той се обърна отново към стената на шатрата.
— Това е всичко засега, Корлат.
Мхаби сънуваше. Отново — след толкова време — се скиташе из тундрата, лишеи и мъх пращяха под нозете й, сух вятър я галеше в лицето, понесъл мириса на мъртъв лед. Крачеше без болка, не чуваше хрип в гърдите си, докато вдишваше хладния въздух. Съзнаваше, че се е върнала там, където се бе родила дъщеря й.
„Лабиринтът Телланн. Място, където няма «къде», а «кога». Времето на младостта. За света. За мен.“
Вдигна ръце, видя кехлибарената им гладкост, жилките и вените, почти неразличими под свежата плът.
„Млада съм. Каквато трябва да съм.“
Не беше дар. Беше изтезание. Знаеше, че сънува; знаеше какво ще намери, щом се събуди.
Малко стадо отдавна изчезнали животни тичаше — стъпките им глухо отекваха по твърдата земя, успоредно на пътеката в подножието на хребета, която си бе избрала. Гърбиците им се мяркаха от време на време над билото — мъгляви тъмножълти петна. Нещо оживя в душата й — тиха възбуда, откликнала на величието на тези същества.
„Родственици на бедерините, само че по-големи, с широко разклонени рога, огромни и царствени.“
Погледна надолу и изведнъж спря. Стъпки пресичаха пътя й. В сухия лишей се бяха отпечатали стъпала, облечени в кожа. Осем, девет души.
„Имасс от плът и кръв? Гадателят на кости Пран Чоул и спътниците му? Кой броди по този път в рая на сънищата ми?“
Очите й примигаха и се отвориха в миришещия на мухъл мрак. Тъпа болка стегна изтънелите й кости. Сгърчените й ръце придърпаха кожите към брадичката й заради ледения студ. Усети как очите й се напълниха с влага, примига да ги проясни, загледа се в ниския таван на кожената шатра и въздъхна бавно и хрипливо.
— Духове на риви. Вземете ме вече, моля ви. Донесете края на този живот. Джаган, Айрут, Мендалан, С’рен Тал, Зарид, Непрул, Манек, Айдиндър — зова ви всички, вземете ме, духове на риви…
Хриповете й, упоритият пулс на сърцето… духовете бяха глухи за молитвите й. Мхаби проплака тихо, надигна се и се пресегна за дрехите си.
Закрета и излезе в мъгливата предутринна светлина. Станът на риви се събуждаше. Чу тихото мучене на бедерините в единия край, усети неуморния тътен на копитата им по земята, сетне — виковете на младите от племето: връщаха се от нощното пазене на стадото. От близките шатри излизаха хора, гласове напяваха тихо ритуалния поздрав на утрото.
„Айрут мет инал баркъ сен нетрал… а’ритан! Айрут мет инал…“
Мхаби не запя. Нямаше радост в душата й заради новия ден живот.
— Мило момиче, имам нещо точно като за теб.
Обърна се към гласа. Даруджистанецът Круппе се клатушкаше по пътеката право към нея, стиснал в пухкавите си ръце малка дървена кутия.
Тя се усмихна горчиво.
— Прощавай, ако се поколебая да взема даровете ти. От опит знам, че…
— Круппе вижда под булото на бръчките, мила. Във всичко. Че Вяра е изгората му нощна — помощницата вярна, обичната милувка нейна Круппе най цени. Меркантилните интереси — продължи той, вече застанал пред нея и свел поглед към кутията, — носят щастливи, макар и нечакани дарове. В това скромно ковчеже лежи съкровище, което поднасям на теб, скъпа.
— Не са ми нужни съкровища, Круппе, макар че ти благодаря.
— История, която си струва да се чуе, уверява те Круппе. При уширението на мрежата тунели, водещи от и в прочутите камери с изобилие от газ под прелестния Даруджистан, бяха открити нови каверни, по чиито стени се откроили удари безброй от рога еленови, а по стените тъй вълнисти гореречени намерили са сцени славни от минало далечно. Рисувани със слюнка и въглен, с хематит, кръв и слуз, и Гуглата знае какво друго още, ала не било само това. О, не. Пиедестали, изваяни като груби олтари, а на тия олтари — ето това!
И той вдигна капака на кутията.
Отначало мхаби помисли, че вижда кремъчни ножове, подредени върху странно изковани гривни и ленти, сякаш от същия материал. А после присви очи.
— Мдаа — прошепна Круппе. — Направени уж че наистина са кремък. Но не, от мед са. Студено кована, рудата извлечена сурова от жилите, сплескана под здравите удари на камъка. Пласт след пласт. Оформено, изваяно — истинско древно съкровище. — Очичките му срещнаха погледа на мхаби. — Круппе вижда болката на изкривените ти кости, мила, и скърби. Тези медни предмети не са сечива, а украшения, да се носят по тялото — ще видиш по тях закопчалки и дупки за каишки. Ще намериш гривни за китките, за глезените и… ъъъ… огърлици. Ефикасност има в тези вещи… да облекчат болежките ти. Медта, първият дар на боговете.
Смутена от своята сантименталност, мхаби изтри сълзите от сбръчканите си страни.
— Благодаря ти, приятелю Круппе. Племето ни съхранява знанието за лечебните свойства на медта. Уви, тя обаче не е лек срещу старостта…
Очите на пълничкия даруджистанец светнаха.
— Разказът на Круппе все още не е свършил, момиче. В тази камери слязоха учени, остри умове, посветили се на загадките на древността. Олтарите, по един във всяка камера… всичко осем… всеки със свой облик, рисунките показват груби, но ясни и неоспорими изображения. Традиционни. Осем камери, всяка разпозната неопровержимо. Знаем ръцете, които са изсекли всяка от тях — майсторите са си оставили имената и най-добрите прорицатели на Даруджистан го потвърдиха. Знаем, скъпа, и имената на онези, които са носили украшенията. — Бръкна в кутията и извади тънка метална лента. — Джаган. — Сложи я на земята и извади гривна за глезен. — С’рен Тал. А тук, този мъничък връх на стрела, като за детски лък… Манек, палавникът на ривите — шегаджия е, нали? Близост изпитва Круппе към този мошеник изтърсак, Манек, о, да. Манек, въпреки всичките му игрички и шарлатании има огромно сърце, нали? А ето, тази торква. Айрут, виж как е излъскана! Блясъкът на утрото е уловен тук, в този кован метал…
— Невъзможно — прошепна мхаби. — Духовете…
— Са били някога от плът, мила. Някога са били смъртни. Първородните риви може би? Вяра — добави той с нежна усмивка — винаги е обична любовница. И тъй, щом свършат сутрешните очищения, Круппе очаква да види, че въпросните вещи те красят. В дните идни и в нощите бъдни, Съсъд свещен, придържай се строго към тази вяра.
Мхаби не можа да отвърне нищо. Круппе й подаде кутията и тя я прие.
„Как го разбра? Точно тази сутрин, това пробуждане сред пепелищата на самотата. Лишена от вярата, която съм таила цял живот. Как, мило мое, измамно човече, го разбра?“
Даруджистанецът отстъпи назад с въздишка.
— Тежестите на доставката изнуриха Круппе и той премаля от глад! Въпросното ковчеже разтрепери тези тъй изтънчени придатъци.
Тя се усмихна.
— Тежестите на доставката ли, Круппе? И аз мога да кажа едно-две неща…
— Несъмнено, ала не се отчайвай, че не ще получиш справедлива награда, момиче. — Намигна, обърна се и се заклатушка нанякъде. След няколко крачки обаче спря. — А, Круппе трябва още да те уведоми, че Вяра си има близнак, също толкова мил и сладък, и той е Блян. Да пренебрегнеш тази сладост е да откажеш истинския й дар, дете. — Махна широко с ръка и си тръгна.
След няколко мига се скри от очите й. „Също като Манек, наистина. Заровил си нещо тук, нали, Круппе? Вяра и блянове. Блянове за надежда и копнежи? Или блянове за сън?… Чия пътека пресякох тази нощ?“
