— Е, това обяснява възбудените духове в хълма. Надушили са го, предполагам…
— Надушили? Възбудени? Гуглата да ме вземе дано, свършено е с нас!
Паран се загледа с присвити очи към подножието на могилата.
— Какво толкова се е разпалил Анци?
— Бленд беше тук — избоботи Тротс.
— О, страхотно! Защо не ми каза?
Баргастът сви широките си рамене и не отговори.
Намръщен, капитанът закрачи към Черния морант.
— Кворлът ви отпочина ли, Туист? Искам да сте високо над нас. И да ми съобщите, когато ни забележат…
Хитиновият шлем се извърна към него.
— Те вече знаят, благородни.
— Наричай ме „капитане“, Туист. Няма нужда да ми напомняте за драгоценната ми кръв. Знаят значи? Между другото, как пък вие разбрахте, че знаят?
— Стоим на тяхната земя, капитане. Душата под нас е кръвта на предците им. Кръвта шепне. Морантите чуват.
— Изненадан съм, че изобщо можеш да чуеш нещо под този шлем — уморено и раздразнено промърмори Паран. — Все едно. Искам да се вдигнете.
Командирът кимна, а капитанът се обърна и огледа отряда си. Войници-ветерани — до един. Мълчаливи. Професионалисти. Зачуди се какво ли щеше да е, ако можеше да види през очите на някой от тях, през пластовете душевна умора, която едва-що бе започнал да усеща в себе си. „Войници сега и войници до сетния си ден — никой няма да избяга, за да намери покой. Точността и спокойствието ще отключат безопасния затвор на хладната сдържаност — единственото, което ги пази от лудостта.“
Уискиджак му беше казал, че свърши ли тази война, Подпалвачите на мостове ще бъдат разпуснати. Насила, ако се наложи.
Армиите си имаха традиции и те бяха свързани не толкова с дисциплината, колкото с тревожните истини за човешкия дух. Ритуали в началото, задължителни за всеки новобранец. И ритуали за края, формалния край при осъзнаването — осъзнаване по всякакъв въобразим начин. Бяха нужни. Бяха средство да се съхрани здравият разум, средство да се справиш. Не може да бъде пратен някъде никой войник, без да бъде упътен, не може да бъде изоставен и да се изгуби в нещо непонятно и безразлично към досегашния му живот. „Възпоминание и почит към незаличимото. Но щом се извърши, какво става от доскорошния войник? В какво се превръща той? Цяло едно бъдещо гледане през рамо, с очи към миналото — с неговите ужаси, загубите, скръбта, самото късащо сърцето съществуване? А ритуалът е обръщане напред, добра, наставляваща ръка, положена на рамото на войника.“
Тъга изпълваше Паран, прилив, който нито спадаше, нито се отдръпваше, и въпреки това заплашваше да го изцеди.
„А когато ни намерят Белоликите… всеки мъж или жена тук може да свърши с прерязано гърло и, Кралицата да ми помогне дано, започвам да се чудя дали това няма да е милост. Кралицата да ми помогне дано…“
Изпърхаха криле и кворлът се издигна, с командира на Черните моранти в седлото.
Паран ги изгледа за миг, със свит стомах, после се обърна към ротата си и изкомандва:
— Строй се! Тръгваме.
Смраченият задушлив въздух се бе изпълнил с гъста миризлива мъгла. Бързия Бен газеше през нея, бореше се като плувец срещу свирепо течение. След няколко мига престана да търси, плъзна се встрани и навлезе в друг лабиринт.
Тук не беше много по-добре. Зараза някаква се бе процедила от физическия свят отвън, петнеше всяка пътека, по която се опиташе да тръгне. Магьосникът потисна гаденето и продължи с усилие напред.
„Това е вонята на Сакатия бог… но врагът, към чиито земи приближаваме, е Пророкът на Панион. Да, очевидно средство за самозащита, достатъчно, за да обясни съвпадението. Но пък и аз откога ли вярвам в съвпадения?“ Не, това прииждане на миризми бе намек за по-дълбока истина. „Не, кучият син може да е окован, тялото му може да е прекършено, но усещам как ръката му — дори й тук — подръпва невидими нишки.“
Най-тънката възможна усмивка заигра на устните на чародея. „Достойно предизвикателство.“
Отново смени лабиринтите и се озова по следите на… нещо. На нечие присъствие, там някъде, напред, оставило след себе си хладна, странно безжизнена диря. „Какво пък, това не би трябвало да ме изненадва — вече съм нагазил във владението на Гуглата, в края на краищата. И все пак…“ Тревогата заваля като лапавица в душата му, но той я потисна. Лабиринтът на Гуглата се съпротивляваше по-добре на отровата от много други, през които беше опитал.
Земята под него беше глинеста, мокра и хлъзгава, студът се просмукваше в краката му. От безформеното небе, схлупено като таван над главата му, се цедеше безцветна светлина. Мъглата, изпълнила въздуха, беше мазна и толкова гъста, че пътеката приличаше по-скоро на тунел.
Крачките му се забавиха. Глината вече не беше гладка. Пресичаха я дълбоки резки — глифове, редящи се в колони и плоскости. Примитивно писмо, заподозря магьосникът, но все пак… Наведе се и заопипва.
— Скоро изсечени. Или от цяла вечност. — Дланта му леко изтръпна от допира и той я дръпна. — Прегради може би. Стеги.
Застъпва предпазливо, за да отбегне глифовете, и продължи напред.
Подмина някаква широка яма, пълна с боядисани камъчета — дарове за Гуглата от някой посветен му храм несъмнено — благословии и молитви на хиляди езици от безбройни поклонници. „И ето ги тук. Незабелязани от никого, пренебрегнати или забравени. Дори свещениците умират, Гугла — защо не ги накараш да разчистят всичко това? От всичките ни черти, надживяващи прехода ни към смъртта, маниакалността би трябвало да се цени високо.“
Резките станаха по-гъсти, знаците — по-многобройни и го принудиха да забави хода си още. Ставаше все по-трудно да намира по глината чисти места, на които да стъпва. Обвързващи магии — изчертани тук, на пода на владението на Гуглата, изшепнати рояци заклинания на силата.
На десетина крачки по-напред се виждаше някакъв малък окалян предмет, обкръжен с глифове. Бързия Бен се приближи и се намръщи още повече. Като останки от огън… пръчки и увити стръкове трева върху загаснало каменно огнище.
И тогава видя, че трепери.
„А, тези заклинания са за теб, мънико. Душицата ти е в капан. Някой е направил с теб същото, каквото аз на онзи маг, Хеърлок. Любопитно, няма що.“ Приближи се и бавно се наведе.
— Доста занемарен изглеждаш, приятел.
Малката като жълъд главичка се завъртя и рязко се дръпна.
— Смъртен! — изсъска странното същество на речта на баргастите. — Трябва да се каже на клановете! Не мога повече да продължа виж, преградите ме догониха, преградите затвориха паяжината — в капан съм!
— Това го виждам. От Белоликите ли си бил, шамане?
— И още съм!
— Избягал си от гробницата си — измъкнал си се от обвързващите заклинания на родствениците си, поне за известно време. Наистина ли вярваш, че ще се зарадват на връщането ти, Древни?
— Аз бях измъкнат от гробницата си, глупако! Ти отиваш при клановете — виждам го ясно в очите ти. Ще ти разкажа историята си, смъртни, та да разберат истината за всичко, което ще им кажеш, истинското си име ще ти дам…
— Дръзко предложение, Древни. Какво ще ми попречи да те подчиня на волята си?
Съществото трепна и изръмжа:
— Не би могъл да си по-лош от последните ми господари. Аз съм Таламандас, родом от Първия дом в Свързания клан. Първото дете, родено на тази земя — знаеш ли какво означава това, смъртни?
— Боя се, че не, Таламандас.
