Със Сену отдясно на Мок, а Турули — отляво, и двамата братя на стъпка пред Третия, сегюле закрачиха срещу К’Чаин Че’Малле.
— Фукня — промърмори лейди Енви.
— Дойде моментът — каза Туул — да преценим какво струват, лейди. Тук, на границата на Домина. Трябва да знаем колко ефикасен е… ножът ни.
Ток сложи стрела на тетивата.
— Нещо ми подсказва, че можем да хвърлим няколко пръчици по него — измърмори той; мислеше за смъртта на Трейк.
— Грешка — каза Туул. — Все още не е нужно да изпробваме силата на камъка на стрелите ти.
— Сила? Не това е проблемът. Остана ми само едно око, Туул. Не мога изобщо да преценя разстоянията. А това там е бързо.
— Остави го на тримата сегюле — рече Т’лан Имасс.
— Както кажеш — отвърна Ток и сви рамене, но сърцето му не спря да блъска в гърдите.
К’Чаин Че’Малле се заби като мълния между тримата братя. Сегюле бяха по-бързи. Сену и Турули вече бяха подминали чудовището, нанесоха свирепи, безпогрешни удари зад себе си, без да се обръщат, плъзнаха се с лекотата на змии, за да избегнат плющящата като камшик огромна опашка на ловеца.
Мок, застанал право срещу създанието, не отстъпи и крачка. Огромните ръце на звяра изхвърчаха от двете страни на Третия — и двете отсечени при раменните стави от двамата братя с движението им напред. Двата меча на Мок се извъртяха нагоре, забиха се, посякоха, извиха се и се отдръпнаха — огромната глава кацна на върховете им за кратък миг, преди Третият да я запокити настрана и да скочи надясно, едва избягвайки залитналото напред туловище.
Тялото на К’Чаин Че’Малле се стовари с грохот на земята, краката заритаха, опашката се замята, но скоро замря.
— Е — каза Ток, след като успя да си поеме дъх, — че то не било толкова трудно. Тия зверове очевидно изглеждат по-яки, отколкото са. Толкова по-добре. Значи просто ще си се поразходим из Домина, нали? Ще позяпаме чудесата на Бастион, после — нататък…
— Стига глупости — прекъсна го лейди Енви. — Моля те, престани веднага.
Ток преглътна и кимна.
— Хайде да идем да разгледаме този К’Чаин Че’Малле. Аз поне съм любопитна.
И тръгна отривисто напред. Ток се повлече след нея и се ухили кисело на Туул.
— Май вече можеш да се поотпуснеш, а?
Безсмъртният се извърна към него.
— Третият е съсипващ, Ток-младши…
— Е?
— Аз нямаше да мога да го направя това. Никога не съм имал такова… умение.
Ток спря и присви очи.
— Туул, тая дисекция беше страхотна. Не му отстъпваш на бързина, нали?
— Може би.
— А той щеше ли да го направи, без братята му да отсекат ръцете? А ако звярът го беше нападнал с краката, вместо с челюстите? Туул, К’Чаин Че’Малле се пробва срещу тримата наведнъж. Беше тъпо. Нагло.
Т’лан Имасс килна глава.
— Наглост. Порокът на това да си немрящ, Ток-младши.
Малазанецът се ухили широко.
— А твоята вяра току-що бе разклатена, нали, Туул?
— Непознато усещане.
Ток сви рамене и понечи да настигне лейди Енви.
Кремъчният меч се озова в ръцете на Туул.
— Трябва да го предизвикам.
Усмивката на Ток увехна.
— Задръж, приятел. Няма да…
— Трябва да го предизвикам. Веднага.
— Защо?
— Първият меч на Т’лан Имасс не може да има равен на себе си, Ейрал Файъл.
— Богове, не и ти!
Т’лан Имасс закрачи към тримата сегюле.
— Чакай! Туул…
Първият меч подхвърли през рамо:
— Ти споделяш разклатената ми вяра, смъртни. Въпреки предишните ти думи.
— Проклятие, Туул, не е сега моментът за това. Имаме нужда от всички ви — цели и непокътнати…
— Стига думи, Ейрал Файъл.
Братята стояха около падналия К’Чаин Че’Малле. Лейди Енви беше вече при тях, беше се навела и оглеждаше трупа на чудовището.
Туул закрачи решително и твърдо нагоре; Ток го последва, изпълнен със страх.
Сену ги забеляза първи. Бавно прибра мечовете си и отстъпи. Миг по-късно Турули направи същото. Мок бавно се обърна срещу Т’лан Имасс.
— Кълна се в бездната! — възкликна лейди Енви и се намръщи. — Не сега. — И махна с ръка.
Мок рухна на земята, а Туул залитна и спря. После изхриптя:
— Събудете го, лейди.
— Няма. Сену, Турули, пригответе носилка за брат си. Можете да го влачите.
— Лейди…
— Не говоря на теб, Туул. — И за да подчертае думите си, му обърна гръб и скръсти ръце.
След дълго мълчание Първият меч най-сетне прибра оръжието си.
— Не може да спи вечно, лейди Енви. Само отлагате неизбежното.
Тя не му отвърна.
Ток вдиша дълбоко и въздъхна:
— Каква чудесна жена.
Тя го чу и се обърна със съсипваща сърцето усмивка.
— О, благодаря!
— Ама това не беше… — почна той и млъкна.
Веждите й се сбраха.
— Моля?
— Нищо.
„Богове, нищо!“
Носилката беше от ремъци, кожа и две копия, които лейди Енви намери кой знае откъде. Сложиха Третия в нея и Сену и Турули я повлякоха. Явно бяха възбудени от неочаквания обрат, но, както се увери Ток — а несъмнено и неговият приятел Т’лан Имасс, — нямаше да се опълчат на волята на дамата.
Привечер се изкачиха на рида. Откъм север идеха дъждовни облаци и затулиха планините. Захладня.
Граница беше маркирана с дълга редица каменни грамади, минаваща по билото. Тук-там се мяркаха отдавна изоставени постройки, ниските каменни стени без хоросан намекваха за някогашни по-цветущи времена. Пътеки, покрити с плочи и обрасли с трева, кръстосваха земята пред тях. Хълмовете отстъпваха пред широка плитка долина, обрасла с дървета в ниското, през която на север лъкатушеше поток. В коритото на долината се виждаха няколко ниски фермерски къщи, около брода бяха струпани още няколко. Овци и добитък не се мяркаха, от комините също не струеше дим и това придаваше на идиличната гледка донякъде злокобен вид.
При все това преминаването от голата равнина в зелени пасища и признаци за човешка дейност доста стъписа Ток-младши. Той си даде сметка, с тъпо и смътно безпокойство, че е привикнал с пустотата на
