— Предишните ми господари — проклети некроманти — бяха пробили, смъртни, още малко оставаше да открият истинското ми име — пробили бяха, казвам ти, с бруталните си нокти, безразлични към болката. С името ми щяха да научат тайни, много отдавна забравени дори от моя народ. Знаеш ли значението на дърветата на могилите ни? Не, не знаеш. Да, те задържат душата, пречат й да тръгне да се скита, но защо?
— Дойдохме на тази земя от моретата, порехме просторната водна шир в еднодръвки — светът бе млад тогава, кръвта ни кипеше с тайните истини на миналото ни — продължи Таламандас. — Погледни лицата на баргастите, смъртни — не, погледни някой баргастки череп, оголен от кожа и мускул…
— Виждал съм… баргастки черепи — бавно отвърна Бързия Бен.
— Аха! А виждал ли си ги… съживени!
Магьосникът се намръщи.
— Не, но нещо подобно, по-дундесто — лицето леко по-очертано и…
— Леко, а? Леко? По-дундесто? Нищо чудно, ние не гладувахме никога, морето даваше. И освен това Тартено Тоблакай беше сред нас…
— Били сте Т’лан Имасс? Дъх на Гуглата! Но тогава… ти и родствениците ви трябва да сте отхвърлили Ритуала…
— Отхвърлили? Не. Просто не можахме да дойдем навреме — гонитбата на джагъта ни принуди да тръгнем през моретата, да живеем сред ледници и гола ледена пустош. Изолирани от расата си сред по- древните народи — Тартено — се променихме… а далечните ни родственици — не. Смъртни, всеки път, щом земята се окажеше достатъчно щедра да ни даде потомство, ние заравяхме еднодръвките си — завинаги. От това се роди обичаят с дърветата на могилите ни — макар че никой от расата ми не го помни. Толкова отдавна беше.
— Ще ми разкажеш историята си, Таламандас. Но първо ми отговори следното. Какво би направил… ако те освободя от този капан?
— Не можеш.
— Това не е отговор.
— Е, добре, макар че е безсмислено. Бих се опитал да освободя Първите фамилии — да, ние сме духове сега, почитани от живите кланове. Но древната магия, която ни е обвързала, ни е запазила деца в много отношения. С добри намерения, ала си е проклятие, въпреки това. Трябва да бъдем освободени. Да израстем до пълната си сила…
— Да се възвисите до истински богове — прошепна Бързия Бен, зяпнал окаяната фигурка от треви и клонки.
— Баргастите отказват да се променят, днешните живи са като всички живели някога. Поколение след поколение. Расата ни умира, смъртни. Загниваме отвътре. Защото на предците не им е дадено да наставляват истински, не им е дадено да съзреят до пълната си мощ — нашата мощ. Та да отговоря на въпроса ти, смъртни — бих спасил живите баргасти, ако можех.
— Кажи ми, Таламандас — попита Бързия Бен. — Оцеляването право ли е, или привилегия?
— Второто, смъртни. Второто. И трябва да се заслужи. Дано да имат този шанс. Желая го за целия си народ — дано да имат шанс.
Магьосникът кимна замислено.
— Достойно желание, Древни. — Той протегна ръка с дланта нагоре и се взря в нея. — В тази глина има сол, нали? Надушвам я. Глината обикновено е без въздух, безжизнена. Неподвластна на неуморните слуги на почвата. Но солта… — Върху дланта на Бързия Бен се оформи малко гърчещо се кълбо. — Понякога — продължи той — най-простите същества могат да надвият най-могъщите заклинания, и то по най-простия въобразим начин. — Червеите — като червена кръв, тънки, дълги и с подобни на крачка пипалца — се заизвиваха и наедряха, западаха на бучки по нашарената с глифове повърхност. — Тези са от един далечен континент. Хранят се със сол, или поне така изглежда — в мините по пресъхналите морски дъна на Сетта гъмжи от тях, особено през сухия сезон. Могат да превърнат и най-твърдата глина в пясък. С други думи, те внасят въздух там, където въздух няма. — Той пусна последната бучка на земята и загледа как червеите се пръснаха и се заровиха. — И се размножават по-бързо от личинките в тялото на мъртвец. А, виждаш ли глифовете — Силата им отслабва — усещаш ли отхлабването?
— Кой си ти, смъртни?
— В очите на боговете ли, Таламандас? Само един жалък солен червей. Сега ще чуя разказа ти, Древни…
9.
На субконтинента Стратем, отвъд южния дял на планинската верига Корелри, се намира огромен полуостров, на който дори боговете не стъпват. До всяко крайбрежие, обхванал пространство от хиляди квадратни левги, се изпъва огромен площад. Да, скъпи читатели, няма друга дума за това. Представете си го: гладки каменни плочи, почти без фуги между тях, неодраскани от времето и от тъмносив, почти черен камък. Тънки вълни от тъмна прах, малки дюни, натрупани от стенещите ветрове, само това нарушава секващата дъха монотонност. Кой е положил тези камъни?
Дали да вярваме на древния том на Готос, на неговото прославено „Безумство“? Трябва ли да дадем вдъхващо ужас име на създателите на този площад? Ако трябва, то тогава името е К’Чаин Че’Малле. Кои са били тогава К’Чаин Че’Малле? Древна раса, така поне твърди Готос. Изчезнала още преди появата на Джагът, на Т’лан Имасс и на Форкрул Ассаил.
Истина ли е? Ако е така, то тези камъни са били положени преди половин милион или повече години. Каква пълна нелепост, по мнението на настоящия хроникьор.
— Как се измерва един живот, Ток-младши? Моля те, скъпи, бих искала да чуя какво мислиш. Делата са най-грубата мярка от всичко, не си ли съгласен?
Той я изгледа намръщено.
— Намеквате, че добрите намерения са достатъчни ли, лейди?
Енви сви рамене.
— Нима добрите намерения нямат никаква стойност?
— Какво точно искате да докажете? И при това на мен, или на себе си?
Тя го погледна сърдито и ускори крачка.
— Изобщо не си забавен. — Изсумтя и забърза напред. — И освен това си нахален. Ще си поговоря с Туул — неговото настроение не се люшка така!
„Да. Виси си на едно място, подухвано от вятъра.“
Не беше съвсем вярно, даде си сметка след миг. Преди седмица Т’лан Имасс бе разкрил чувствата си в пълна мярка. След заминаването на сестра му. „Никой от нас не е предпазен от терзанията на сърцето, нали?“ Отпусна ръка на рамото на Баалджаг и примижа към далечните хълмове на североизток и високите голи ридове отвъд тях.
Планинската верига очертаваше границите на Панион Домин. В подножието на тези планини трябваше да има град, поне според твърденията на дамата. Бастион. Злокобно име. „И чужденците там са нежелани… Тогава защо, в името на Гуглата, сме тръгнали натам?“
Воинството на Едноръкия бе обявило вече открита война на теократичната империя. Подробностите, които знаеше Туул, го караха да се чуди, но не и да се съмнява повече. Всички описания на Панион Домин само подклаждаха вероятността Дужек да се е… ядосал. Старият Върховен юмрук презираше тиранията. „Което си е пълна ирония, тъй като императорът също беше тиран… според мен. А може би не. Деспотичен
