На осемдесет и пет левги на североизток Пикър се отпусна на тревистия склон и загледа примижала как последните кворли — малки петънца на фона на морскосиньото небе — се стопиха на запад.
— Ако трябва да сядам още веднъж на едно от тия — изръмжа Анци, — по-добре някой да ме убие още сега и ще го благословя за милостта.
Ефрейторката затвори очи.
— Ако ми даваш разрешение да ти извия врата, Анци, ще се обзаложа, че още днес някой ще те качи горе.
— Що за ужасни приказки, Пикър? Какво ме е направило толкова непопулярен? Че аз нищо на никой по никой начин не съм направил, нали?
— Чакай малко да схвана какво каза току-що, и ще ти отговоря честно.
— Пълни глупости. И ти го знаеш. — Той сниши глас. — Все едно, капитанът е виновен.
— Не, не е той, сержант, и това твое мърморене е адски нечестно, и престани, защото най-накрая ще си докараш да те заплюе някой с отрова в окото. Това ни го спретнаха Уискиджак и Дужек. Ако искаш да ругаеш някого, пробвай с тях.
— Да ругая Уискиджак и Едноръкия? А, не.
— Тогава престани да ръмжиш.
— Това, че се обръщаш с такъв тон към по-старши, ти спечели ролята на тъпака за днес, ефрейтор. Може и за утре, ако реша.
— Богове — промърмори тя. — Мразя ниски мъже с големи мустаци.
— Лично го взимаме, а? Добре, можеш и котлетата и чиниите да лъснеш довечера. А и съм си наумил едно доста сложно ядене. Козинявец с пълнеж от смокини…
Пикър се ококори.
— Няма да ни караш да ядем власеницата на Спиндъл, нали? Със смокини?
— Зайци, идиотке! Ония, четирикраките, дето живеят в дупки, видях два в торбата с провизиите. Със смокини, да. Варени. И сос от червенуги, с раци…
Пикър изпъшка.
— Аз оставам на власеница, мерси.
Пътуването се бе оказало мъчително, с редки и много кратки кацания за почивка. А и Черните моранти не бяха кой знае каква компания. Мълчаливи, надменни и мрачни — Пикър така и не беше видяла някой да си свали бронята. Носеха си я като втора хитинова кожа. От отряда им, който ги беше превозил до подножието на Баргаст, беше останал само командирът им, Туист, с кворла си. Задачата по общуването с Черния морант се беше паднала на капитан Паран — „Опонн да му даде късмета си дано…“
Кворлите ги бяха издигали високо — летяха през нощта и въздухът беше леден. Всички мускули я боляха. Затвори отново очи и се заслуша в шума на малкия лагер, стягащ се отново за път. Анци не спираше да ниже безкрайните си оплаквания.
Тежките ботуши за жалост спряха точно пред нея и затулиха утринното слънце. След малко Пикър насила отвори очи.
Капитан Паран обаче се обърна към Анци.
— Сержант.
Анци веднага престана да мърмори.
— Сър?
— Изглежда, нещо е задържало Бързия Бен. Ще трябва да ни настигне и вашето отделение ще остане да го придружи. Останалите с Тротс ще тръгваме. Деторан ви задели нужното продоволствие.
— Както кажете, сър. Ще я чакаме змията значи — колко да му дадем, преди да хукнем подир вас?
— Спиндъл ме уверява, че няма да се забави много. Очаквайте го по някое време днес.
— А ако не се появи?
— Ще се появи?
— Ама ако не се?
Паран изръмжа ядосано и си тръгна.
Анци погледна Пикър объркано.
— Добре де, ами ако Бързия Бен все пак не се появи?
— Ти си идиот, Анци.
— Въпросът си беше съвсем на място, по дяволите! Какво ми се навъси тоя?
— Все пак трябва да имаш малко мозък в главата, сержант. Защо не го използваш? Ако магът не се появи, значи нещо сериозно се е объркало и ако стане така, по-добре да подвиваме опашки и да духваме нанякъде — където и да е, стига да е по-далече. От всичко.
Зачервеното лице на Анци пребледня.
— Що да не дойде? Какво се е объркало? Пикър…
— Нищо не се е объркало, Анци! Дъх на Гуглата! Бързия Бен ще дойде тука днес — толкова сигурно, колкото че слънцето изгря и вече ти вари мозъка! Виж си новото отделение, сержант — Малът ей там, и Хедж — притесняваш ни всички!
Анци изръмжа и се надигна.
— Какво сте ме зяпнали като жаби? Хващай се на работа! Малът, помогни на Деторан — тия камъни в огнището да се подравнят! Ако котлето вземе че се обърне, ще съжаляваш, хич не преувеличавам. Хедж, бегом да намериш Спиндъл…
Сапьорът посочи към хълма.
— Ей го там горе, сержант. Проверява онова преобърнато дърво.
Анци се обърна рязко, загледа се втрещен нагоре, после бавно кимна.
— Е, да. Нищо чудно. Впрочем, що за дърво може да расте така с корените нагоре? Умният човек не може да не прояви любопитство.
— Като си толкова любопитен, защо не идиш да видиш сам? — измърмори Пикър.
— Ха, че за какво? Иди да доведеш Спиндъл, Хедж. На бегом.
— Бегом по хълма? Беру да не дава, Анци, път ни чака!
— Бегом казах, войник.
Сапьорът се навъси, затича нагоре по склона, но след няколко крачки спря и взе да залита. Пикър се ухили.
— Е, а Бленд къде е? — изръмжа Анци.
— Точно до вас съм, сър.
— Дъх на Гуглата! Стига с тия номера! Къде беше кръшнала пак?
— Никъде.
— Лъжеш. Мернах те как се измъкваше, Бленд. Смъртна си все пак.
Бленд сви рамене.
— Чух интересен разговор. Между Паран и Тротс. Излиза, че баргасткото копеле има някакъв висок ранг в племето си. Нещо свързано с татуировките. Все едно, излиза, че сме тук, за да намерим най-голямото местно племе — Белоликите, — за да помогнат. Съюзници срещу Панион Домин.
Пикър изсумтя.
— Хвърчим и кацаме в подножието на Баргаст. За какво друго ще сме тук, според теб?
— Само че има един малък проблем — продължи тя; чоплеше ноктите си. — Тротс ще уреди да се срещнем, без да ни изколят, но може да му се наложи да се побие един-два пъти. Личен двубой. Спечели ли, всички оставаме живи. Ако го убият…
Анци зяпна и мустаците му заиграха, сякаш оживели.
Пикър изстена и сержантът се обърна към нея.
— Ефрейтор, намери Тротс! Да сяда с бруса и да си наточи оръжията хубаво, че…
— О, не, Анци!
— Трябва да направим нещо!
— За кое? — попита нов глас.
Анци отново се извъртя.
— Спиндъл, слава на Кралицата! Тротс ще ни погуби всичките!
Магът сви рамене под власеницата си.
