равнината, наричана от илайните Ламатат. Липсата на хора — извън неговата група… чуждите — беше смалила донякъде онова напрежение, което, чак сега го разбра, го беше съпътствало цял живот. „Навярно живота на всеки от нас. Непознатите лица, преценяващият поглед, всички сетива — впрегнати в усилието да се разгадае непознатото. Естественото усилие на всяко общество. На всички ли ни е присъщо това желание да останем невидими, незабелязани? Това ли оправдава сдържаността ни — да не би другите да забележат действията ни?“
— Изглеждаш ми замислен, скъпи — каза лейди Енви.
Той сви рамене.
— Не сме много… дискретни, нали? Групата ни. Маскирани воини, гигантски вълк, куче… и Т’лан Имасс…
Туул спря и се обърна към тях.
— Аз ще се направя невидим. Веднага.
— Като се разпаднеш на прах, какъвто навик имаш — попита го Ток, — в лабиринта си Телланн ли влизаш?
— Не. Просто се връщам към онова, което трябваше да съм, ако не беше станал Ритуалът. Неразумно би било да си служа с Телланн в този Домин, Ток-младши. Но ще съм наблизо. И нащрек.
Ток изсумтя.
— Вече бях свикнал да ми се мяркаш пред окото. В плът, искам да кажа. — И се намръщи. — Така да се каже.
Т’лан Имасс сви рамене и изтече в прашна струя.
— Има други решения — заяви лейди Енви — по отношение на кучешките ни спътници. Гледай. — Пристъпи към Баалджаг. — Е, паленцето ми, в този вид си доста… притесняваща. Дали да не те направим по-мъничка?
Аят не помръдна, само я изгледа как протегна ръка и допря пръст до челото й.
Докато Ток примигне, Баалджаг от висока и изгърбена се стопи до най-обикновено куче с размерите на Гарат. Усмихната, лейди Енви погледна на юг.
— Жълтите вълци продължават да вървят след нас — много са любопитни, — но едва ли ще ни приближат, след като вече сме между хора. Уви, колкото до сегюле с ръста на малки дечица, това едва ли ще доведе до кой знае каква анонимност, не би ли се съгласил с мен, Ток-младши?
Малазанецът се опита да си представи за миг две малки сеещи смърт „дечица“ и въображението му даде заден ход.
— Ъъъ… не. В смисъл, да. Съгласен съм.
— Онова бродче долу — продължи тя — ще ни предложи малка проверка как реагират местните на сегюле. Ако се наложат още илюзорни настройки за милата ни група, ще ги приложим по-късно. С което покрих всички съображения, нали, мили?
— Да — изръмжа той неохотно. — Предполагам.
— Бродът може да ни предложи и нещо като хан.
— Не бих разчитал на това. Тези търговски пътища не са използвани от години.
— Колко нецивилизовано! Е, дали да не слезем долу все пак?
Когато стигнаха до първата от запуснатите порутени постройки на селцето, първите капки дъжд запляскаха по каменната пътека. Личеше, че някога това е било хан, с конюшня и широк двор за разпрягане на търговските коли, но сега беше празен и отчасти срутен, вътрешността му бе изложена на стихиите. Тухлените пещи бяха обрасли с трева и тръни.
Зад изоставения хан имаше още три малки сгради. Ковачница и сарачница, и служебната сграда за събиране на десятъка. Всичко — безжизнено. Единствената постройка с някакви признаци, че е поддържана, се намираше от другата страна на плиткия брод. Беше оградена с висок зид, с масивни дървени врати под каменна арка; от самата постройка се виждаше само пирамидалният връх, покрит с листове лъскава мед.
— Мисля, че е храм — измърмори Ток, спрял по средата на единствената улица на селцето и присвил очи към сградата оттатък потока.
— Несъмнено — отвърна лейди Енви. — И обитателите й знаят за нас.
Той я погледна накриво.
— Как така знаят?
Тя сви рамене.
— Ние сме чужденци от Ламатат — един жрец вътре притежава силата да души наоколо, но беше подведен лесно. Забравяш… — усмихна му се, — че цели поколения съм усъвършенствала безвредната си персона.
„Безвредна? Дъх на Гуглата, толкова ли си гадна?“
— Жрецът ми е в ръцете, скъпи, и нищо не подозира, разбира се. Всъщност съм убедена, че ако помолим, ще намерят място да ни настанят. Ела с мен.
Ток се повлече след нея.
— Да ни настанят? Да не сте си изгубили ума, лейди?
— Шшт, миличък. В момента съм миролюбиво настроена. Не искаш да се ядосам, нали?
— Не. В никакъв случай. Все пак, лейди Енви, този риск, който…
— Глупости! Трябва да се научиш да ми имаш вяра, Ток-младши. — Тя го прегърна през кръста и го придърпа към себе си. — Върви плътно до мен, скъпичък. Виж, не е ли хубаво така? Лекият допир на бедрата ни, тази внезапна близост, която кара сърцето да затупти… Влагата на дъжда, също като влагата на…
— Да, да, лейди! Без повече подробности, моля, че вървенето ми ще се позатрудни.
Тя се изсмя.
— Вярвам, че най-после успях да те омая, обич моя. И вече се чудя по кой ли път да те поведа. Такъв богат избор! Колко възбуждащо. Кажи ми — смяташ ли, че съм жестока, Ток-младши?
Ток се мъчеше да гледа само храма.
Нагазиха в потока, студената вода кръжеше на малки въртопи до глезените им, но не по-високо.
— Да — отвърна той най-сетне.
— Мога да бъда. Всъщност обикновено съм. Подозирам, че вече го знаеш. Но знаеш ли, желанието ти да се съпротивляваш ми е симпатично. Какво ни очаква според теб?
— Не знам. Е, стигнахме. Да почукаме ли?
Лейди Енви въздъхна.
— Чух стъпки.
Вратата се открехна със скърцане и на прага излезе гол съсухрен мъж на неопределена възраст, светлокож, с обръсната глава и вежди. Воднистите му очи се спряха на дамата.
— Добре дошла, госпожо — каза мъжът. — Моля, влезте. Панион Домин поднася гостоприемството си — очите му пробягаха покрай нея, за да обхванат вълчицата, кучето, а после и сегюле, — на вас и вашите спътници.
Лейди Енви хвърли неразгадаем поглед на Ток и последва жреца.
Горещият влажен въздух в двора беше изпълнен с воня на гнило и щом видя източника на миризмата, малазанецът излезе от сянката на портата. По вътрешните стени на големи железни куки, стърчащи под гръдната кост, бяха окачени десетки тела. Стъпалата им се полюшваха на една ръка над земята. Каменният зид зад тях беше оплескан с жълто и тъмночервено. Безоките глави бяха провиснали надолу и дъждовната вода се стичаше по сплъстените кичури.
Щом забеляза накъде е насочено вниманието на гостите, жрецът огледа труповете с лека усмивка.
— Селяните ни ги докараха. След като строежът на храма приключи, им се плати. Тук са като напомняне за милостта на нашия Господар.
— Доста странен вариант на милост — измърмори Ток и преглътна, за да не повърне.
— С времето сам ще я разберете — отвърна жрецът. — Заповядайте. Храната е готова. Сиърдомин Калт — главният жрец на този храм — ви очаква в залата за гости.
— Колко мило. Доста необичайна архитектура има този ваш храм.
Ток измести погледа си от убитите селяни и загледа извисяващата се пред тях сграда. Пирамидалната
