— Баалджаг те пазеше, мили. Беше уморен, нали? А, ето ти я стаята. Прибирай си нещата. Гарат се кани да разруши този храм…

— Хм — изсумтя Ток. — Гарат…

— Още не сте се събудили, нали, младежо? Можем да обсъдим тези неща и по-късно.

— Разбира се — изръмжа той и влезе в стаята си. — Разбира се, че можем.

Вътрешните камери на храма се сриваха с грохот сред облаци прах. Ток стоеше в двора и гледаше как двамата сегюле свалят селяните от стените и ги сменят с току-що закланите сиърдомини. Калт, само с една прободна рана в сърцето, беше сред тях.

— Би се със свирепа решимост — измърмори до рамото му лейди Енви. — Брадвата му беше навсякъде, съскаше и святкаше, но въпреки това Турули сякаш изобщо не се движеше. Невидими парирания. Накрая се пресегна мързеливо и го намушка право в сърцето. Великолепно представление, Ток-младши.

— Не се съмнявам — измърмори той. — Е, и сега Пророкът знае ли вече за нас?

— О, да, а и разрушаването на този храм много ще го ядоса.

— Ще прати срещу нас цяла проклета от Гуглата армия.

— Стига да може да задели такава от ангажиментите си на север, което изглежда вероятно. Определено ще се почувства задължен да реагира по някакъв начин, поне колкото за да забави придвижването ни.

— Ама аз като нищо мога ей сега да си тръгна — каза Ток.

Тя го погледна учудено.

— Липсва ти увереност?

— Лейди, аз не съм сегюле. Нито съм ай на ръба на възнесението. Нито съм Т’лан Имасс. Не съм и псе, което те гледа покорно като Хрътка на Сянка! И не съм вещица, която може да вари хората живи с едно щракване на пръстите си!

— Вещица!? Сега вече ме обиди! — Тя пристъпи към него скръстила ръце, с блеснали очи. — Вещица!? И кога изобщо си ме виждал да щракам с пръсти? Кълна се в Бездната, и това ако не беше неелегантен израз!

Той неволно отстъпи крачка назад.

— Изразих се образно…

— О, я млъкни! — Тя хвана главата му и го придърпа към себе си. Пълните й устни се разтвориха.

Ток се опита да се дръпне, но мускулите му сякаш се бяха разтопили.

Изведнъж тя спря и се намръщи.

— Не, може би не. Предпочитам те… свободен. — Навъси се още повече. — Повечето пъти, във всеки случай. Макар че тази сутрин прекали с търпението ми.

Пусна го, изгледа го в лицето, усмихна се и се обърна.

— Трябва да се преоблека. Сену! Като привършите, намери ми, моля ти се, багажа!

Ток бавно се съвзе. Беше се разтреперил, смразен от сигурното, инстинктивно разбиране какво щеше да му причини тази целувка. „А поетите пишат за оковите на любовта. Ха! Това, което описват с метафори, тя въплъщава буквално. Ако страстта можеше да си има богиня…“

Вихрушка прах — и Туул изникна от земята до него. Погледна лежащия на земята до външната порта Мок и каза:

— Ловците на К’елл ни обкръжават. — Като че ли се канеше да каже още нещо, но просто изчезна отново.

— Видя ли? — извика лейди Енви на малазанеца. — Сега не се ли радваш, че настоях да поспиш?

Излязоха на кръстопът, белязан с два менхира, килнати и полузаровени на ниското възвишение. По лицевите им страни бяха врязани странни йероглифи, пиктограмите бяха смътни, разядени от слънцето и дъждовете.

Лейди Енви застана пред тях с ръка на брадичката и заоглежда знаците.

— Колко любопитно. Коренът на този език е имарийски. Дженостелийски ще да е, подозирам.

Ток изтри прашното си потно чело.

— И какво казват? Чакай да се сетя. „Всички, които дойдат тук, ще бъдат разкъсани на две, одрани живи, обезглавени и преди това пребити.“

Тя го погледна с вдигната вежда.

— Този вдясно сочи пътя за Кел Тор. Левият — за Бастион. Все пак, колкото и скучни неща да съобщават, е забележително. Явно Панион Домин е бил някога колония на Дженостел — дженостелийците бяха мореплаватели, скъпи. Уви, славата им заглъхна преди векове. Белег за величието им е това, което виждаме пред себе си, тъй като архипелагът Дженостел е чак на другия край на света.

Ток изсумтя и се загледа по пътя, водещ за Бастион.

— Е, градовете им може да са останали, но по всички данни панионците някога са били планински народ. Пастири. Варвари. Съперници на племената дару и джадроуби. Вашата колония е била завладяна, лейди Енви.

— Винаги става така, нали? Процъфтява някоя цивилизация, после вземат, та се появят някакви ръмжащи навъсени диваци и й стъпват на шията. Малазанската империя да си вземе бележка.

— „Не пренебрегвай варварите“ — промърмори Ток. — Думи на император Келанвед.

— Изненадващо мъдро. Какво е станало с него?

— Уби го една навъсена жена… но тя уж беше от цивилизован народ. Напанка… доколкото напанците може да се нарекат цивилизовани. Е, поне са от вътрешността на Империята.

— Баалджаг изглежда неспокойна, скъпи. Май трябва да продължим пътя си, пък и тези немрящи двукраки гущери, дето ни преследват…

— Според Туул най-близките са все още на няколко дни след нас. Колко още има до Бастион?

— Би трябвало да пристигнем до утре вечер, стига разстоянието на тези менхири да е точно.

Тръгнаха отново. Сегюле мъкнеха носилката след тях. Чакълестата настилка беше обрасла с трева. През целия ден не видяха никого. Стари мърши на добитък от двете страни на пътя свидетелстваха за набези на вълци. Не се мяркаха пастири със стада, а и от всички домашни животни само кози и коне можеха да оцелеят във върналата се пустош.

Когато по пладне спряха в окрайнините на поредното изоставено селце — този път без храм, — Ток отново провери оръжията си, после въздъхна отчаяно и погледна сърдито седналата срещу него лейди Енви.

— Пълна безсмислица. Доминът се разширява. Ненаситно. Армиите имат нужда от храна. Както и градовете. Ако в околностите им витаят само призраци, тогава кой, в името на Гуглата, ги снабдява с храна?

Лейди Енви сви рамене.

— Не питай мен, мили. Въпросите със снабдяването и икономиката ме отегчават. Може би ще намерим отговор на неуместните ти грижи в Бастион.

— Неуместни?

— Ами да. Доминът се разширява. Има си и армии, и градове. Това са факти. Подробностите са за историците, Ток-младши. Не би ли трябвало да се безпокоиш за по-очебийни неща, например за оцеляването си?

Той я зяпна и бавно примига.

— Лейди Енви, аз все едно съм си мъртъв. Защо да мисля за това?

— Абсурд! Твърде високо те ценя, за да гледам как просто те заколват. Трябва да се научиш да ми вярваш, мили.

Той извъртя очи към небето.

— Подробностите, лейди Енви, могат да разкриват скрити истини. Познай врага си — това е основният принцип. Каквото знаеш, можеш да го използваш. — Поколеба се и продължи: — Подробностите, също така, могат да накарат човек да повярва, ако засягат мотивите и интересите на онези, които претендират да му бъдат съдружници.

— А, разбирам. И какво искаш да знаеш?

Вы читаете Спомени от лед
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату