Той я изгледа в очите.
— Какво търсим тук.
— Е, Ток-младши, да не би да забрави? Твоят приятел Т’лан Имасс каза, че тайните на цепнатината на Морн може да се открият само в Домина.
— Злоупотребявате — изръмжа той. — Непрекъснато ни манипулирате. Всички. Мен, тримата сегюле, дори самия Туул. — Махна с ръка. — Гарат, вашето пале. Той би могъл да е Хрътка на Сянка…
— Би могъл, наистина — усмихна се тя. — Убедена съм обаче, че не иска.
— Какво значи това?
— Много лесно се поддаваш на раздразнението, скъпи. Ако си листо, треперещо на повърхността на широка и дълбока река, отпусни се и заплувай по течението. При мен винаги се е получавало, уверявам те. Колкото до манипулирането, наистина ли вярваш, че имам силата да бутам и да ръчкам един Т’лан Имасс? Виж, сегюле са, хмм… особен случай — в края на краищата с тях сме тръгнали по един път и въпросът с принудата не възниква.
— Все още, може би. Но дали няма да възникне?
Тя сви рамене.
— И последно, нямам никакъв контрол нито над Гарат, нито над Баалджаг. В това мога да те уверя.
— С което оставам само аз — изръмжа Ток.
Тя нежно положи меката си длан на ръката му.
— В това нещо, мили, съм само една жена.
Ток дръпна ръката си.
— В чаровете ви има магия, лейди Енви. Не се опитвайте да ме убеждавате в противното.
— Магия? Е, да, може и така да се нарече, предполагам. Загадка също така, нали? Почуда, възбуда. Надежда и възможности. Страстта, скъпи, е най-изкусителната магия. И, обич моя, аз също не съм предпазена от нея…
Наведе се към него с полупритворени очи.
— Няма да те целуна насила, Ток-младши. Не разбираш ли? Изборът трябва да е твой, иначе наистина ще си заробен. Какво ще кажеш?
— Време е да тръгваме — отвърна той и се надигна. — Явно няма да чуя никакви честни отговори от вас.
— Току-що ти ги дадох! — отвърна тя и също стана.
— Престанете — каза Ток и вдигна торбата си. — Вече не играя, лейди Енви. Насочете игрите си другаде.
— О, колко не те харесвам, когато си такъв!
— Цупи се колкото щеш — промърмори Ток и закрачи по пътя.
— Ще ме ядосаш, младежо! Чу ли ме?
Той спря и подхвърли през рамо:
— Имаме няколко левги, докато още е светло.
— О! — Тя тропна с крак. — Същият си като Рейк!
Ток се ухили.
— Вдишай дълбоко няколко пъти, момиче.
— И той винаги го казваше това! О, вбесяващо е! Какво ви става на всичките?
Той се засмя. Не грубо, а с искрена топлота.
— Успокой се, Енви. Ще те поотегча малко с подробен разказ за младостта си — да мине по-лесно времето. Роден съм на един кораб доста преди Ток-старши да признае, че ми е баща. Майка ми беше сестра на капитан Картерон Кръст, а Кръст беше доста сприхав…
Земите на Бастион бяха опустошени. От чифлиците бяха останали почернели димящи купчини; самата земя от двете страни на пътя изглеждаше раздрана, като рани в жива плът. Около ниските стени на малкия град се виждаха останките от пожарища, осеяли пейзажа като кръгли могили, затрупани с бяла пепел. Жива душа не се мяркаше из тази пустош.
Димът се стелеше над тромавите терасовидно подредени постройки на Бастион. Над сивите му пелени се рееха белите флагове на рояци чайки и смътните им крясъци бяха единственият шум, стигащ до ушите на Ток и лейди Енви, докато групата им приближаваше портите на града. Вонята на скорошния пожар надмогваше миризмата на езерото от другата страна на града, въздухът бе жежък и песъчлив.
Портите зееха. Щом приближиха, Ток зърна някакво движение зад арката, като на бързо преминала фигура, тъмна и безмълвна. Нервите му се изпънаха.
— Какво се е случило тук? — учуди се той на глас.
— Да, много неприятно — съгласи се лейди Енви.
Минаха под сянката на арката и въздухът изведнъж стана гадно сладникав от миризмата на изгоряла плът.
Баалджаг и Гарат — и двамата възвърнали скромните си размери — затичаха напред с приведени глави.
— Струва ми се, че въпросът с изхранването наистина получава неприятен отговор — въздъхна лейди Енви.
Ток кимна.
— Изяждат мъртвите си. Не е хубаво да влизаме в този град.
Тя се обърна към него.
— Не си ли любопитен?
— Любопитен? Да. Но не и склонен към самоубийство.
— Не се бой. Да погледнем отблизо.
— Енви…
Тя го изгледа твърдо.
— Ако жителите му се окажат толкова глупави, че да ни застрашат, ще познаят гнева ми. Както и на Гарат. Ако си мислиш, че това е разруха, преценката ти тепърва ще се промени, скъпи. Хайде.
— Добре, мадам.
— Фамилиарността поражда насмешка, разбирам. Жалко.
Двамата сегюле с носилката ги следваха на три крачки. Ток и лейди Енви излязоха на площада.
Покрай стените лежаха купища натрошени човешки кости, някои — побелели от зноя, други — още кървави. Фасадите на сградите около площада бяха почернели, със зейнали врати и прозорци. По плочите се въргаляха животински кости — на псета, мулета, коне и волове — сдъвкани и натрошени.
Трима мъже, явно жреци, ги чакаха насред площада. Бяха с бръснати глави, мършави и бледи, с белезникави роби. Единият пристъпи напред и каза:
— Добре сте дошли, странници. Един послушник ви видя на пътя и побързахме да ви поздравим. Избрали сте щастлив ден да посетите славния Бастион. Уви, този ден също така изправя живота ви пред огромна гибел. Ще се погрижим да ви напътим и по този начин — да увеличим вероятността да преживеете яростните… последствия на Разтварянето. Ако благоволите да ме последвате. — Посочи към една от страничните улици. — На улица Айлтара ще можем да видим чудото.
— Идеално — каза лейди Енви. — Много ви благодарим, свети отци.
Пътят до улицата бе само петдесетина крачки, но през това време безмълвието на града се смени с усилващо се бръмчене, сух ромон, идещ от центъра на Бастион. Баалджаг и Гарат застанаха от двете страни на лейди Енви. Сену и Турули сложиха носилката на един ъгъл и хванаха оръжията си.
— Волята на Вярата обгърна гражданите на Бастион — заговори жрецът. — Тя иде като треска… треска, която само смъртта може да потуши. Ала трябва да се помни, че Разтварянето за пръв път бе усетено тук, в самия Бастион, преди четиринадесет години. Пророкът слезе от Планината, за да изрече Истинните слова, и силата на тези слова изригна… — Гласът на жреца секна, той сведе глава и се разтрепери.
Вместо него продължи друг от жреците.
— Вярата най-напред процъфтя тук. Извън стените на града беше спрял на стан керван от Елингарт. Чужденците бяха възнаградени в една нощ. А девет месеца по-късно светът бе възнаграден с Първото чедо на мъртвото семе. Това дете вече е пораснало, събитие, което ускори избуяването на Вярата — стана второ
