Разтваряне, по повелята на Първото чедо, Анастер. Сега ще го видите — със святата му майка до него, — повел новите си тенесковри. Чака ги война на север — неверният град Капустан трябва да бъде възнаграден.
— Свети отци — извика лейди Енви и гласът й се извиси над усилващото се бръмчене от пеещи гласове, — моля да ни простите за невежеството. Чедо на мъртвото семе… какво по-точно значи това?
— Мигът на възнаграждение на мъжете неверници, почитаема госпожо, често пъти се оказва белязан с неволно проливане на животворно семе… и продължава, след като животът ги е напуснал. В този момент някоя жена може да обязди труп под себе си и така да поеме семето на мъртвия. Родените по този начин чеда са най-светите в рода на Пророка. Анастер е първият от тях, стигнал до пълнолетие.
— Доста необичайно…
Ток за първи път я видя пребледняла.
— Дарът на Пророка, почитаема госпожо. Едно Чедо на мъртвото семе носи в себе си видимата истина за целувката на смъртта над живота — доказателство за самата Награда. Знаем, че чужденците се боят от смъртта. Ние — не.
Ток се окашля и попита:
— След като тези тенесковри напуснат Бастион… ще остане ли някой жив в града?
— Разтварянето е абсолютно, сър.
— С други думи, тези, които не се поддадат на треската, биват… възнаградени?
— Точно така.
— И след това изядени.
— Тенесковрите имат своите нужди.
Беседата им бе прекъсната от гъста човешка гмеж, която се изсипа на площада. Водеше я млад мъж, единственият на кон — мършав петнист скопец с разядена от личинки шия. Младежът погледна Ток и спътниците му, посочи ги с дългата си тънка ръка и изкрещя.
Викът му беше безсловесен, но бе разбран от всичките му следовници. Стотици лица се обърнаха към чужденците и стотици хора се втурнаха към тях.
— О! — каза лейди Енви.
Вторият жрец се дръпна боязливо.
— Уви, закрилата ни се оказа недостатъчна. Пригответе се за наградата, странници!
Тримата жреци побягнаха.
Лейди Енви вдигна ръце и от двете й страни изникнаха два огромни звяра. И двата се понесоха срещу тълпата като мълнии. Изведнъж по площада плисна кръв и западаха трупове.
Двамата сегюле изскочиха пред Ток и Сену изрева на Енви:
— Веднага събуди брат ни!
— Правилно — рече тя. — Не се съмнявам, че и Туул ще се появи скоро, но подозирам, че двамата ще са прекалено заети, за да могат да подновят спора си.
Изпращяха кожени каишки и Мок изрита и скочи на крака, с двата меча в ръце.
„А аз си стоя тук и никой не ме забелязва.“ Ток взе решението си.
— Приятно забавление на всички — промърмори той и заотстъпва към страничната улица.
Аят и хрътката ръфаха пищящата тълпа. Лейди Енви се извърна към него и го погледна изумена.
— Какво? Къде отиваш?
— Приех Вярата — извика той. — Тая тълпа е тръгнала направо за малазанската армия… нищо, че не го знае още! И аз тръгвам с нея!
— Ток, чуй ме! Ще унищожим тая жалка сган и тоя изтърсак, който я предвожда! Няма нужда да…
— Не ги погубвай. Моля те, Енви! Пробий си път, но те ми трябват.
— Но…
— Няма време! Вече реших. С късмета на Опонн може да се срещнем отново. Намери си отговорите, Енви. Аз трябва да си потърся приятели!
— Чакай…
Ток махна за сбогом, обърна се и затича по улицата.
Оглушителният взрив на магия го отхвърли напред, но той не се обърна. Енви се беше развихрила. „Гуглата знае, като нищо може да се е ядосала вече. Богове, остави поне няколко живи, момиче…“
Сви вдясно на първата пресечка и се вряза в тълпата пищящи селяци, напиращи като него към главната артерия на града, където се стичаше безчетната тълпа на Правоверните. Собственият му глас се вля в хора от писъци — глас на човек, обзет от ужас… и той се понесе през потока от човешки тела с ревността на безумец.
„Като листо по широка и дълбока река…“
10.
Ръката с все сила го зашлеви през лицето. Ударът заглъхна още докато се мъчеше да осмисли значението му, остави след себе си само парещата изтръпналост, от която той с радост се отдръпна, за да потъне отново в несвяст.
Зашлевиха го още веднъж.
Грънтъл с мъка отвори очи.
— Разкарай се — изръмжа и ги затвори отново.
— Натряскал си се — изръмжа Стони Менакис. — И вониш. Богове, одеялата ти са подгизнали от бълвоч. В смисъл, можеш и да си изгниеш тук, все ми е едно. Твой е, Бюк. Аз се връщам в казармата.
Грънтъл чу тропота на ботушите по скърцащите нерендосани дъски на пода на мизерната стая, чу как изскърца вратата, отвори се и се затръшна. Въздъхна, обърна се на другата страна и заспа пак.
Студен мокър парцал го плесна през лицето.
— Я се умий — изръмжа Бюк. — Трябваш ми трезвен, приятел.
— На никой не му трябвам трезвен — изломоти Грънтъл и дръпна парцала от лицето си. — Остави ме на мира, Бюк. Точно ти…
— Да, точно аз. Я ставай, по дяволите.
