Две ръце го хванаха под мишниците и го надигнаха. Грънтъл успя да сграбчи китките на Бюк, но ръцете му бяха изнемощели и успя само да ги дръпне вяло. Болка прониза главата му и се струпа зад стиснатите му очи. Той се преви на две и пенестата жлъч се изля от устата и ноздрите му между охлузените му ботуши.
Пристъпите затихнаха. Главата му изведнъж се проясни. Той изплю последните капки бълвоч и се намръщи.
— Не съм те молил, копеле. Нямаш право да…
— Млъкни.
Той изръмжа и стисна главата си с ръце.
— Колко дни?
— Шест. Пропусна шанса си, Грънтъл.
— Шанс? За какво ми говориш?
— Вече е късно. Септархът с армията на Панион премина реката. Церемонията започна. Според слуха укрепленията извън стените ще бъдат щурмувани още днес. Няма да издържат. Армията отвън е голяма. Все ветерани, водили не една обсада — и всички успешни…
— Стига. Не мога да мисля.
— Не искаш. Харло е мъртъв, Грънтъл. Време е да изтрезнееш и да поскърбиш.
— Ти си скърби, Бюк.
— Моята скръб свърши, приятел. Отдавна.
— Гуглата да ме вземе, така е.
— Не ме разбра. Никога не си ме разбирал. Скърбих, но то заглъхна. Свърши се. Сега… ами, нищо няма. Огромна празна пещера. Пепел. Но ти не си като мен — сигурно си мислиш, че си, но не си.
Грънтъл заопипва за мокрия парцал, който беше хвърлил на пода. Бюк го тикна в ръката му. Грънтъл го притисна до пулсиращото си чело и простена.
— Тъпа, безсмислена смърт.
— Всяка смърт е тъпа и безсмислена, приятел. Докато живите не изваят някакъв смисъл от нея. Ти какво ще изваеш от смъртта на Харло, Грънтъл? Послушай ме. Празната пещера не предлага утеха.
— Не търся утеха.
— А трябва. Никоя друга цел не си заслужава, аз поне би трябвало да го знам. Харло беше и мой приятел. Според както ни го описаха Сивите мечове, които ни намериха, ти си бил паднал, а той е направил това, което се очаква да направи приятел — защитил те е. Застанал е над теб и е поел ударите. И е бил убит. Но е направил това, което е поискал — спасил ти е кожата. И това ли получава за награда, Грънтъл? Нима искаш да погледнеш в очите призрака му и да му кажеш, че не си е струвало?
— Не трябваше да го прави.
— Не в това е смисълът, нали?
Настъпи мълчание. Грънтъл изтри брадясалите си бузи и вдигна към Бюк мътните си очи.
Сълзите на стареца се стичаха по набръчканите му страни. Той извърна лице, изненадан от погледа му.
— Стони е склонна към самоубийство — измърмори Бюк и отиде до прозореца да отвори кепенците. Светлината нахлу в стаята. — Загубила е приятел, а може би ще загуби и втори.
— Тя загуби двама там, Бюк. Онзи баргастки хлапак…
— Да, прав си. Откакто дойдохме, не сме ги виждали много Хетан и Кафал. Въртят се около Сивите мечове… нещо се мъти тук според мен. Стони може да знае повече — и тя е в казармата.
— А ти?
— Още съм на служба при Бочълайн и Корбал Броуч.
— Проклет от Гуглата тъпак.
Бюк отри лицето си с длан и се усмихна кисело.
— Значи ставаме двама.
— Върви в Бездната, кучи сине.
Слязоха по няколкото разкривени стъпала на улицата — Грънтъл се бе облегнал тежко на рамото на приятеля си. Кръвта продължаваше да бушува в главата му и пристъпите на гадене още стискаха празния му стомах.
Предишните му спомени за града бяха доста накъсани и замъглени първо от шока, а после от многобройните халби ейл. Той спря и се заоглежда объркано.
— Кой квартал е това?
— Задната част на Стария Дару, Храмовият квартал — отвърна Бюк. — Още една улица на север и си при богатите храмове с градини. Намерил си единствената мръсна уличка и единствения мръсен бардак, Грънтъл.
— Май съм бил тука — измърмори той и примижа към близките сгради. — Само че и тогава имах някакво оправдание, не помня вече какво беше.
— Човек лесно си намира оправдания. Знам го добре.
— Да. Не се съмнявам, че го знаеш. — Погледна омърляните си дрехи. — Трябва ми баня… оръжията ми къде са?
— При Стони. Както и повечето ти пари. Разплатила се е за теб — дългове нямаш, — тъй че можеш да го загърбиш всичко това.
— И да повървя.
— И да повървиш. Ще поостана с теб, до казармата поне…
— Да не се загубя, а? — рече кисело Грънтъл.
— Е, има още няколко камбани до трусовете.
— Да. Дестраянтът може да помогне за това, ако го помолиш учтиво.
Свиха на юг, заобиколиха каре занемарени жилищни постройки и излязоха на широките булеварди между оградените с високи стени кръгли „станове.“ По улиците се мяркаха малко хора и всичките вървяха плахо и се озъртаха, сякаш на ръба на паниката. Обкръжен град, очакващ скорошното кръвопролитие.
Грънтъл се изплю в канавката.
— Твоите господари какви ги кроят, Бюк?
— Купиха едно наскоро изоставено имение. Настаниха се там.
Гласът на Бюк изведнъж се бе напрегнал и Грънтъл настръхна.
— Давай нататък де.
— Точно затова… те потърсих. Отчасти. Нощес стражата е намерила първия труп, няма и на стотина крачки от имението ни. Изкормен. Липсват… органи.
— Съобщи на принца, Бюк. Не се колебай — такъв рак в сърцето на един обсаден град…
— Не мога. — Той млъкна и стисна Грънтъл под мишницата. — Не трябва да се обаждаме. Не си виждал на какво са способни, когато ги приклещят…
— Трябва да бъдат изгонени, Бюк. Нека панионците да се радват на компанията им. Само първо се измъкни. И оня, стария слуга, Рийзи, ако може.
— Не можем.
— Можете…
Бюк го стисна до болка и изсъска през зъби:
— Не можем!
Намръщен, Грънтъл се загледа по улицата.
— Те ще започнат да събарят стени, Грънтъл. Външни стени. Ще пометат стотици войници, ще хвърлят демони, ще вдигнат мъртъвци и ще ни ги хвърлят в лицата. Ще сравнят Капустан със земята за панионците. Но има и нещо друго. Помисли за другата възможност. Ако ги раздразнят панионците…
— Ще се развихрят срещу тях — въздъхна Грънтъл и кимна. — Да. Междувременно обаче жертвите се трупат. Огледай се, Бюк. Тези хора са на ръба на паниката. Колко остава според теб, докато полудеят? Колко още жертви? Становете са свързани родово — всеки квартал е здраво сплетен с кръвни и брачни връзки. Ако тръгнем по тази линия…
— Не мога да го направя сам — каза Бюк.
