— Какво да направиш?
— Да засенча Корбал Броуч. Когато излиза нощем. Ако мога да му попреча в лова, но… да остана невидим, да не ме открие…
— Да не си си изгубил ума? — изсъска Грънтъл. — Той е проклет от Гуглата магьосник, старче! Ще те надуши веднага!
— Ако действам сам — прав си…
Грънтъл се вгледа в обруленото му мършаво лице, в присвитите очи над прошарената рошава брада. Белези от изгоряло бяха нашарили ръцете на Бюк — следи от заранта, когато беше ровил из пепелта и въглените след пожара, в отчаяната си, безумна вяра, че ще ги намери… ще намери близките си живи някъде сред развалините…
Бюк сведе поглед.
— Не съм достатъчно хитър, приятелю — промълви той и пусна ръката му. — Трябва ми някой, който да измисли как да го направим. Трябва ми някой с мозък, който да може да надхитри Корбал Броуч…
— Не Броуч. Бочълайн.
— Да, само че не той излиза нощем. Бочълайн само търпи странните… интереси на Корбал. Умът на Броуч е като на дете — разпуснато, пакостливо дете. Вече ги познавам, Грънтъл. Познавам ги.
— Чудя се, колко ли други глупаци са се опитвали да надхитрят Бочълайн?
— Пълни гробища, предполагам.
Грънтъл кимна замислено.
— И за да постигнат какво? Да спасят няколко живота… за да бъдат после изклани и изядени от тенесковрите?
— Все пак по-милостива кончина, приятел.
— Гуглата да ме вземе дано, Бюк. Остави ме да помисля.
— Ще намина тази вечер тогава. В казармата. Стони…
— Не вярвам Стони да знае за това. Само ако го чуе, сама ще тръгне подир Броуч и хич няма да се крие…
— И ще я убият. Да.
— Богове, главата ми ще се пръсне.
Бюк се ухили.
— Трябва ти жрец.
— Жрец ли?
— Жрец със силата да цери. Хайде. Познавам един подходящ.
Щит-наковалня Итковиан стоеше до казармената порта в пълно снаряжение и с метални ръкавици, с вдигнато забрало на шлема. Първата следобедна камбана беше ударила преди стотина мига. Другите бяха закъснели, но това не беше новост; пък и Итковиан не държеше особено на точността. Отдавна беше свикнал да изчаква Брукалаян и Карнадас, а и двамата баргасти, които трябваше да дойдат на срещата, изглежда, се отнасяха към точността със същото пренебрежение.
Съветът на маската щеше да ги посрещне кипнал от гняв заради явното оскърбление — и не за първи път.
„Презрението ни е взаимно, уви. Диалогът деградира. В такава ситуация не печели никой. А горкият принц Джеларкан… оказал се между двете страни, споделящи взаимната си омраза.“
Предобедът му беше преминал на стените на Капустан — беше наблюдавал методичното разполагане на обсадната армия на Домина. Прецени, че на септарх Кулпат са поверили командването на цели десет легиона беклити — облечената в червено-златисти униформи, с островърхи шлемове редовна пехота, ядрото на силите на Домина — следователно половината от прочутите Сто хиляди. Урдоманите на Кулпат — елитната тежка пехота — наброяваха поне осем хиляди. Когато станеше пробивът, тъкмо урдоманите щяха първи да нахлуят в града. В добавка към тези редовни сили имаше още няколко помощни дивизии: бетаклитите, средно тежка пехота; поне три крила бертулиди, лека конница; както и десандии — подривно- инженерна част — и леката десантна част скаланди. Всичко — около осемдесет хиляди войници.
Отвъд впечатляващо подредените лагери на армията на септарха пейзажът представляваше кипнала човешка маса, стигаща чак до речния бряг на изток, а каменистото крайбрежие на юг беше залято от тенесковрите, селяшката армия с техните чорлави Жени на мъртвото семе и врещящите им диви изчадия; прочистващите части, ловците на слабите и престарелите сред себеподобните им, които скоро щяха да се нахвърлят върху гражданите на Капустан. Вечно гладна орда — и като ги видя, професионалното безпристрастие, с което бе наблюдавал легионите на Кулпат, рухна. Беше слязъл от стените, потресен за първи път в живота си.
Имаше сто хиляди тенесковри и с всяка камбана пристигаха още на препълнените баржи. Итковиан се почувства замаян от вълните на осезаемия им, чудовищен глад.
Войниците капантали на принца, струпани по бойниците, бяха пребледнели като мъртъвци, безмълвни и съвсем неподвижни. Когато се бе качил на стените, Щит-наковалня се беше отчаял от техния страх; когато слезе, вече го споделяше, като студен нож, забит в гърдите му. Отрядите на джидратите бяха щастливци — тяхната смърт бе неизбежна и щеше да дойде от мечовете на професионални войници. Съдбата на Капустан и съдбата на преките му бранители, изглежда, щеше да се окаже много по-ужасна.
Тихото подрънкване на люспеста броня предизвести появата на двамата баргастки воини. Итковиан се вгледа в жената. Лицето на Хетан беше зацапано с пепел, както и това на брат й Кафал. Траурът им щеше да продължи колкото сами решаха и Щит-наковалня подозираше, че няма да доживее прекратяването му. „Макар да е покрита с пепел, у тази жена има някаква брутална красота.“
— Къде са онзи планински мечок и мършавото му кутре? — попита намръщено Хетан.
— Смъртният меч на Финир и дестраянтът току-що излязоха от сградата зад вас, Хетан.
Тя се озъби.
— Добре, да вървим да се срещнем с тези дърлещи се жреци.
— Така и не разбирам защо поискахте тази среща, Хетан — каза Итковиан. — Ако се каните да обявите, че скоро на помощ ще ни дойдат всички кланове на Баргаст, Съветът на маската не е най-подходящото място. Веднага ще се почне с опити да ви манипулират, вас и народа ви, ще затънем в непроходимо тресавище от дребни съперничества и борба за надмощие. Ако не искате да предадете посланието си на Сивите мечове, тогава ви препоръчвам да разговаряте с принц Джеларкан…
— Много говориш, вълко.
Итковиан замълча, присвил очи.
— Устата ти ще е прекалено заета, когато легна с теб — продължи тя. — Ще съм настоятелна.
Щит-наковалня се обърна рязко към спрелите се вече при тях Брукалаян и Карнадас и отдаде чест.
— Виждам, че лицето ви си е възвърнало цвета, сър — отбеляза дестраянтът. — Не беше такова, когато слязохте от стените.
Хетан се изсмя грубо.
— Предстои му да легне с жена за първи път.
Карнадас го изгледа с вдигнати вежди.
— А вашата клетва, Щит-наковалня?
— Клетвата ми си остава — изръмжа през зъби Итковиан. — Баргастката се е объркала.
— Освен това не сте ли в траур, Хетан? — изсумтя Брукалаян.
— Траурът е да усещаш бавната смърт на едно цвете, планински мечоко. Да легнеш с мъж е да си спомниш ярката красота на цветето.
— Ще трябва да си откъснеш друго — каза с тънка усмивка Карнадас. — Щит-наковалня е положил монашеска клетва, уви…
— Значи се подиграва с бога си! Баргастите познават Финир, Оня с бивните. Пламък има в кръвта му!
— Пламъка на битката…
— На похотта, мършаво кутре!
— Стига — изръмжа Брукалаян. — Е, ще отидем до Хомота пеш. Имам да ви съобщя новини на всички и ще ни трябва време. Хайде.
