Грънтъл извърна глава. Думите с мъка се изтръгнаха от гърлото му.
— Свърши се, Керули. Доведохме те. Проклет да си до портата на Гуглата, махни се от очите ми.
Жрецът сведе глава, отдръпна се в мъглата на яростта му. Отдръпна се и вече го нямаше.
8.
Колкото по-жесток е светът, толкова по-пламенна е доблестта.
Костите образуваха хълмове. Простираха се във всички посоки. Хрущяха и се чупеха под тежките стъпки на Гетол, докато той се тътреше нагоре по склона. Кръвта вече се стичаше по-бавно по посеченото му лице. Не виждаше с едното око — гледецът беше затулен зад щръкналата розова плът, — но болката бе затъпяла и пулсираше глухо.
— Суетата — изломотиха разкъсаните му устни — не е моето проклятие. — Залитна, после бавно се изправи и с олюляване продължи нагоре по склона. — Непредвидими са смъртните човеци — дори Гуглата не би могъл да си представи такова… нахалство. Но — ах! Ликът на Вестителя ни е развален, а което е развалено, трябва да се захвърли. Да се захвърли…
Гетол се огледа. Безкрайните хълмове, безформеното небе, студеният, мъртъв въздух. Костите. Здравата вежда на джагъта се вдигна.
— Все пак оценявам шегата ти, Гугла. Ха-ха. Точно тук ме захвърли. Ха-ха. И сега мога да пълзя на свобода. Не съм длъжен да ти служа повече. Тъй да бъде.
Гетол разтвори лабиринта си, вторачи се в очерталия се пред него портал, в пътя навътре в студеното, почти безвъздушно селение на Омтоуз Феллак.
— Познавам те, Гугла. Знам кой си и какво си. Прелестна ирония, отражението на лицето ти. Вече се чудя дали и ти на свой ред ме познаваш?
Закрачи навътре. Познатата ледена прегръдка облекчи болката му, загаси пламъка в жилите. Стръмните назъбени стени от лед от двете му страни го окъпаха в синьо-зелена светлина. Спря се, вкуси въздуха. Нямаше я вонята на Имасс, нямаше следи от натрапници, но силата, която долови около себе си, бе отслабнала, увредена от хилядолетия пробойни, от наглостта на Т’лан. Като самите Джагът, Омтоуз Феллак загиваше. Бавна, изтощителна смърт.
— Ех, приятелю. Отиваме си — прошепна той. — Двамата с теб, кретаме надолу към забравата. Проста истина. Дали да не развихря гнева си? Не. В края на краищата гневът ми никога не е бил достатъчен. Никога.
Продължи напред, през замръзналите спомени, започнали вече да гният — тук, едва на ръка разстояние, стесняваха се, затваряха се, притискаха го.
Разломът бе неочакван — дълбока цепнатина, прорязала диагонално пътя му. От нея струеше лек топъл дъх, наситен с развала и болест. Ледът по двата й ръба беше разранен и пъпчив, нашарен с тъмни жили. Гетол спря и наостри сетивата си. После изсъска:
— Не си го направил неволно, нали? Що за покана си ми оставил? Аз съм от този свят, а ти не си, страннико.
Тръгна да подмине цепнатината, разкривил разкъсаните си устни. Но после спря и бавно извърна глава.
— Вече не съм Вестител на Гуглата. Изгонен. За лоша служба. Неприемливо. А ти, Оковани, какво ще ми кажеш?
Отговор нямаше да има, докато не се вземеше решение, докато пътят не свършеше.
Гетол навлезе в цепнатината.
Сакатият бог бе сътворил подобие на малка шатра около мястото, където беше окован, забеляза с насмешка джагът. Разбит, прекършен, покрит с гноясали рани, които никога нямаше да зарастат — това сега си беше самото лице на суетата.
Гетол спря пред входа и каза високо:
— Разкарай го тоя покров. Няма да пълзя пред теб.
Шатрата засия, разпадна се и разкри загърната в дрипав халат безформена фигура, седяща върху мократа глина. От мангала пред нея се вдигаха валма сив дим. Една изкривена ръка вееше сладникавите нишки към скритото под гуглата лице.
— Съкрушителна… — захъхри Сакатият бог. — Съкрушителна… целувка. Внезапната ти страст за мъст бе… усетена, джагът. Гневът ти застраши скрупульозните замисли на Гуглата, разбираш го, нали? Тъкмо това толкова… разочарова Господаря на Смърт. Неговият Вестител трябва да е покорен. Неговият Вестител не може да има лични страсти и амбиции. Няма достоен… господар… за слуга като теб.
Гетол се огледа.
— Под краката ми пари. Оковахме те към плътта на Бърн, закотвихме те за костите й… а ти си я отровил.
— Да. Гноясал трън в хълбока й… един ден това ще я убие. А със смъртта на Бърн този свят ще погине. Сърцето й, студено и безжизнено, ще престане да бълва животворното си обилие. Тези вериги трябва да се скършат, джагът.
Гетол се засмя.
— Всички светове погиват. Няма точно аз да се окажа слабата брънка, Сакати. В края на краищата и аз бях тук за Оковаването.
— Ах — изсъска съществото пред него, — но ти все пак си слабата брънка. Винаги си бил. Смяташе, че можеш да спечелиш доверието на Гуглата, но се провали. И това не е първият ти провал, знаем го и двамата. Когато брат ти Готос те повика…
— Стига! Кой е уязвимият тук?
— И двамата, джагът. И двамата. — Богът отново вдигна сакатата си ръка и бавно помаха. Появиха се лъскави дървени карти, увиснаха във въздуха с образите си срещу Гетол. — Виж — захъхри Сакатият бог. — Домът на Вериги…
Здравото око на джагъта се присви.
— Какво… какво си направил?
— Вече не съм външен, Гетол. Смятам да се… включа в играта. И погледни по-внимателно. Ролята на Вестител е… свободна.
Гетол изсумтя.
— Не само на Вестител…
— Точно така. Още е рано. Кой, чудя се, ще спечели правото да стане Рицаря на моя Дом? За разлика от Гуглата, разбираш ли, аз приветствам личната амбиция. Приветствам независимата мисъл. Дори актове на мъст, ако щеш.
— Драконовата колода ще ти се опълчи, Оковани. Твоят Дом ще бъде… нападнат.
— Винаги е ставало така. Говориш за Колодата като за същество, ала създателят й е прах, знаем го и двамата. Няма никой, който да я контролира. Доказателство? Виж въздигането на Дома на Сянка. Добър прецедент. Гетол, ти си ми нужен. Прегръщам… слабостите ти. Никой в моя Дом на Вериги няма да е съвършен, нито телом, нито духом. Виж ме, погледни това разнебитено, окаяно създание пред теб — моят Дом отразява това, което виждаш. А сега хвърли поглед на света отвъд, кошмара от болка и падение, каквото е селението на смъртните. Много скоро, Гетол, следовниците ми ще бъдат легион. Съмняваш ли се в това? А?
Джагът дълго помълча и накрая изръмжа:
— Домът на Вериги намери своя Вестител. Какво ще ми възложиш?
— Побърках се — измърмори Мурильо, но все пак хвърли кокалчетата. Те подскочиха, завъртяха се и се
