Усмивката му остана незрима под кърпата.
— Файил е с Корболо Дом, нали? Е, срещата ми Корболо е неизбежна. И с Камъст Релой. Тъй че заедно ще убеждаваме капитан Кайндли. Съгласна ли си?
— Да.
Облекчението в гласа й го жегна. Твърде дълго бе останала сама в гибелното си начинание. Трябвала й бе помощ… но не бе имало към кого да се обърне. Поредното сираче в този проклет от Гуглата бунт. Спомни си онези хиляда и триста деца, които безразсъдно бе спасил преди толкова месеци, когато за сетен път прекоси тази земя. „И в техните лица бе истинският ужас на войната. Онези деца бяха живи, когато лешоядите се спуснаха да изкълват очите им…“ Потръпна.
— Какво ти става? Изглеждаш някак… отдалечен.
Той я погледна.
— Не, момиче. Много по-близо съм, отколкото си мислиш.
— Е, аз свърших повечето си работа за тази нощ. Сутринта Ирриз и воините му няма да струват кой знае колко.
— О? А за мен какво беше приготвила?
— Не бях решила. Надявах се, че щом ще си в челото, ще те убият бързо. Магът на капитан Кайндли нямаше да се доближи до теб — щеше да те остави на войниците с арбалетите.
— А тази дупка, дето си щяла да пробиеш в скалата?
— Илюзия. Подготвям я от дни. Мисля, че мога да я направя.
„Храбра и отчаяна.“
— Е, момиче, усилията ти далеч надминават моите по амбиция. Аз смятах да предизвикам малко хаос и нищо повече. Каза, че Ирриз и воините му няма да струват кой знае колко. Какво означава това?
— Отрових им водата.
Калам пребледня под маската си.
— Отрова? Каква?
— Тралб.
Убиецът дълго помълча.
— Колко?
Тя сви рамене.
— Всичко, което имаше знахарят. Веднъж каза, че я използвал да спира старческо треперене.
„Мда. С по една капка.“
— Кога?
— Преди малко.
— Значи едва ли някой е пил все още.
— Освен един-двама от пазачите.
— Изчакай ме тук, момиче.
Калам закрачи безшумно в тъмното към поста с тримата часови. Допреди малко те седяха. Сега не ги видя. Но някакво движение имаше, ниско по земята… Приближи се още.
Тримата се гърчеха, крайниците им се мятаха. Устите им се бяха покрили с пяна и от издутите очи вече бликаше кръв. Бяха се оцапали. Наблизо лежеше мях, с петно мокър пясък около него, което бързо се скриваше под килим от пърхащи черни пеперуди.
Убиецът извади ловния си нож. Трябваше да внимава — ако го оплискаше кръв или друга течност, щеше да го сполети същата съдба. Воините бяха обречени да страдат така цяла вечност за тях — до разсъмване все още щяха да се гърчат в спазми и това щеше да продължи, докато или сърцата им не се пръснеха, или не издъхнеха от обезводняване. Ужасното с тралба беше, че по-често ставаше второто.
Пристъпи до първия и долови благодарност в кървящите му очи. Вдигна ножа и мъжът въздъхна облекчено. Убиецът заби тясното острие в лявото око на пазача и изви нагоре. Тялото се вкочани, покритата с пяна уста изпусна въздишка.
Калам бързо освободи от мъките и другите двама.
После грижливо изтърка ножа в пясъка.
Пеперудите се разпърхаха и литнаха — подгониха ги гладни ризани. Въздухът се изпълни с леко хрущене.
Калам се извърна към лагера. Трябваше да пробие меховете и буретата. Тези воини бяха врагове на империята, но все пак заслужаваха по-милостива смърт.
Тихо стържене по камък го накара рязко да се обърна.
По стръмната скала, от каменната тераса се развиваше въже. Започнаха да се спускат фигури — безшумно и бързо.
„Имали са наблюдатели.“
Убиецът зачака.
Оказаха се трима, всички въоръжени само с ками. Двама се приближиха, а третият спря на десетина крачки.
Водачът им изсъска:
— И кой, в името на Гуглата, си ти?
— Малазански войник — отвърна шепнешком Калам. — Онзи, дето се задържа, магът ли ви е? Трябва да ми помогне.
— Казва, че не може да…
— Знам. Заради дългия ми отатаралски нож. Но няма нужда да се приближава — трябва само да пробие меховете и буретата в този лагер.
— Че защо? На петдесет крачки надолу по пътя има извор — пак ще си ги напълнят.
— Тук имате още един съюзник — отвърна Калам. — Омърсила им е водата с тралб и стражите се отровиха.
— Неприятно е това, дето ги е сполетяло — изсумтя вторият мъж. — Все пак, заслужили са си го. Викам да си им оставим водата така.
— Защо не отнесете въпроса до капитан Кайндли? Все пак той взима решенията.
Мъжът се намръщи. Спътникът му заговори:
— Не за това слязохме тук. Дойдохме да те приберем. И щом има друг наш човек, ще приберем и нея.
— За какво? — попита Калам. Едва се сдържа да добави: „За да умрем от глад? От жажда?“, но си даде сметка, че никой от двамата пред него не изглежда особено измършавял или съсухрен. — Искате да останете заровени там цяла вечност?
— Устройва ни идеално — сопна се вторият войник. — Можем да напуснем по всяко време. Назад има изходи. Но въпросът е, тогава какво? Къде ще идем? Цялата страна е побесняла за малазанска кръв.
— Кои последни новини сте чули? — попита Калам.
— Нищо не сме чули. Откакто напуснахме Ерлитан. Доколкото можем да разберем, Седемте града вече не са част от Малазанската империя и никой няма да дойде да ни прибере. Иначе отдавна щяха да са дошли.
Убиецът изгледа за миг двамата войници и въздъхна.
— Добре. Трябва да поговорим. Но не тук. Ще доведа момичето и ще дойдем с вас. При условие, че магът ви ми направи услугата, за която помолих.
— За сделка не стига — каза вторият. — Доведи ни Ирриз. Искаме да си побъбрим малко с това въшливо ефрейторче.
— Ефрейтор? Не знаете ли, че вече е капитан? Значи го искате. Добре. Магът ви унищожава водата в буретата. Момичето го пращам с вас — дръжте се добре с нея. Всички се връщате горе. Аз ще се позабавя малко.
— Така сме съгласни.
Калам кимна и закрачи към мястото, където беше оставил Синн.
Тя беше там. Само че вместо да се крие, танцуваше под една от кулите, въртеше се сред пясъка, размахваше ръце и дланите й пърхаха като криле на пеперуда.
Убиецът се приближи и изсъска предупредително. Тя спря, видя го и притича към него.
