— Колко временен?
Убиецът се обърна към сержанта:
— Донесохме ви Ирриз — какво смятате да правите с него?
— Още не е решено. Момичето тука каза, че името ти било Улфас? Вярно ли е? Баргастко име от Дженабакъз? Нямаше ли един боен главатар с това име? Убит от Черно псе.
— Не исках да казвам на Ирриз истинското си име, сержант. От Подпалвачите на мостове съм. Калам Мекхар, ефрейтор.
Последва мълчание.
После магът въздъхна.
— Не ви ли обявиха за изменници?
— Хитрина. Поредната маневра на императрицата. Трябваше да се освободят ръцете на Дужек, за известно време.
— Добре — рече сержантът. — Все ми е едно дали казваш истината, или не. Чували сме за вас. Аз съм сержант Корд. Ротният маг е Иброн. Това е Бел, този тук — ефрейтор Шард.
Ефрейторът беше братът на Синн. Явно беше стъписан от неочакваната й поява.
— Къде е капитан Кайндли?
Корд се намръщи.
— Другите от ротата — това, което е останало — са долу. Капитана и лейтенанта ги загубихме преди няколко дни.
— Загубихте ги? Как?
— Те, хм… Паднаха в една шахта. Удавили са се. Така поне твърди Иброн, след като слезе да огледа отблизо. Подземна река, с много бързо течение. Отнесла ги е.
— И как тъй двама души ще паднат в шахта, сержант?
Мъжът срещу него оголи два реда златни зъби.
— Проучвали са, предполагам. Ефрейтор, струва ми се, че съм по-старши от вас. Всъщност съм единственият останал сержант. Значи, щом не сте извън закона, все още сте войник на империята. И като войник на империята…
— Тук ме хвана — измърмори Калам.
— Засега ще ви зачисля към старото ми отделение. По-старши сте от ефрейтор Шард, тъй че ще го командвате вие.
— Добре. И кой е съставът на отделението?
— Шард, Бел и Лимп. Бел вече го познаваш. Лимп е долу. Счупи си крака, но се оправя бързо. Имаме всичко петдесет и един души. Втора рота, Ашокския полк.
— Обсадата май се махна — отбеляза Калам. — Светът не беше съвсем спокоен, откакто сте се затворили тук, сержант. Мисля, че трябва да ви кажа каквото знам. Има алтернативи пред това да чакаме тук — колкото и удобно да е, — докато не умрем от старост… или нещастно удавяне.
— Да, ефрейтор. Ще докладваш. И ако поискам съвет какво да правим по-нататък, ще си първият. Но засега — да спрем с мненията. Време е да слизаме долу… и те съветвам да си намериш каишка за тоя проклет демон. И му кажи да спре да се хили.
— Ще трябва да му го кажете сам, сержант — провлече Калам.
— На Малазанската империя не й трябват съюзници от царството на Сянката — сопна се Иброн. — Разкарай го оттук!
Убиецът изгледа мага през рамо.
— Както казах вече, случиха се някои промени, маг. Сержант Корд, спокойно можете да се опитате да сложите нашийник на врата на този азалан. Но съм длъжен да ви кажа — въпреки че не искате мнението ми, — че колкото и всички тия шантави кратуни, паници и пръчки по коланите на гърдите му да не приличат на оръжия, този азалан преди малко отне живота на петстотин бунтовници. За колко време ли? За около петнайсет дъха. Дали прави каквото поискам? Виж, това е въпрос, над който си струва да разсъди човек, не мислите ли?
Корд го изгледа продължително.
— Заплашваш ли ме?
— Дълго време действах сам — отвърна тихо убиецът. — И съм се поизнервил. Ще взема отделението ти. Дори ще ти изпълнявам заповедите, освен ако не се окажат идиотски. Ако имаш проблем с всичко това, обсъди го с моя сержант, като се срещнем. Уискиджак. Освен самата императрица той е единственият, пред когото отговарям. Искаш да ме използваш? Чудесно. Услугите ми са на твое разположение… засега.
— На някоя тайна мисия е тръгнал — измърмори Иброн. — За императрицата според мен. Сигурно се е върнал в Нокътя — нали оттам е започнал?
Корд го изгледа замислено, после сви рамене и извърна глава.
— Писна ми от това. Да слизаме долу.
„Нещо ми подсказва, че това няма много да ми хареса“ — помисли Калам.
Синн люшна бедра в танцова стъпка.
Над хоризонта се издигна меч от тъмно желязо — огромно ръбато острие, което потръпваше и се издуваше. Вятърът беше замрял и островът в дирята на върха на меча сякаш престана да се приближава. Кътър се премести под мачтата и започна да обръща провисналото платно.
— Ще се оправя с греблата. Би ли се заела с руля?
Апсалар сви рамене и тръгна към кърмата.
Бурята все още бушуваше зад остров Дрейф Авалий, над който сякаш бе надвиснала постоянна неподвижна пелена от тежки облаци. Освен стръмно издигащия се бряг, по него като че ли нямаше хълмове; лесът от кедри, смърчове и секвои изглеждаше непристъпен, стволовете бяха загърнати от непрогледен мрак.
Кътър прецени скоростта на приближаващата се буря, седна на пейката зад мачтата и хвана греблата.
— Може и да се справим.
— Ще се разбием в острова — каза Апсалар.
Той я изгледа с присвити очи. Беше проговорила за първи път от няколко дни, без да я ръчка.
— Ами, може да съм прекосил цял проклет океан, но така и не разбирам нищо от море. Защо някакъв си остров без никаква планина ще спира тази буря?
— Обикновен остров не би я спрял — отвърна Апсалар.
— Аха. Разбирам.
Той замълча. Знанието й идваше от спомените на Котильон, което сякаш добавяше още един пласт към страданията на Апсалар. Богът отново беше с тях, като призрачно присъствие помежду им. Кътър й бе разказал за призрачното видение, за думите на Котильон. Покрусата й и едва прикриваният гняв като че ли произтичаха от това, че богът беше наел него.
Изборът му на ново име я беше ядосал още от самото начало и това, че вече всъщност се бе превърнал в слуга на бога на убийците, като че ли я нараняваше дълбоко. Кътър май бе проявил наивност, като бе повярвал, че подобен развой на нещата ще ги сближи.
Апсалар не беше щастлива от собствения си предначертан път и разбирането на това бе потресло даруджистанеца. Тя не извличаше удоволствие, нито удовлетворение от хладнокръвната си, жестока ефикасност на убиец. Някога Кътър си беше въобразявал, че талантът е награда сам по себе си, че умението само по себе си ражда задоволство, че поддържа собствения си глад и че от този глад произтича някакво удоволствие. В края на краищата човек се привлича към собствените си дарования — в Даруджистан професията му на крадец не беше изцяло плод на необходимостта. Не беше гладувал по градските улици, не го бяха измъчвали по-жестоките им реалности. Беше крал заради чистото удоволствие и защото беше добър в това. Бъдещето на майстор крадец му се беше струвало достойна цел, слава, неразличима от почитта.
Ала сега Апсалар се опитваше да му каже, че дарованието не е оправдание. Че нуждата търси своя път и че не можеш да намериш в сърцевината й нищо ценно.
И той се беше озовал в прикрита война с нея, а оръжията бяха мълчанието и забулените им лица.
