— Много се забави! Помислих, че си мъртъв!
„И затова танцуваше?“
— Не. Но тримата стражи са мъртви. Свързах се с войниците от крепостта. Поканиха ни вътре. Условията изглеждат приемливи. Съгласих се.
— А утрешният щурм?
— Ще се провали. Чуй ме, Синн, те могат да напуснат по всяко време, без да ги видят — можем да навлезем в Рараку, стига да успеем да убедим Кайндли. А сега ме последвай — и тихо.
Върнаха се при чакащите малазански воини.
Калам изгледа намръщено взводния маг, но той му отвърна с усмивка.
— Стана. Лесно беше, след като се отдалечи.
— Добре. Това е Синн — и тя е маг като тебе. Хайде, тръгвайте.
— Дано те споходи късметът на Богинята — промълви единият от войниците.
Без да отговори, убиецът се обърна и тръгна крадешком към лагера. Върна се в палатката си, влезе и се наведе над торбата си. Зарови в нея, извади кесийката с диамантите и избра един.
Огледа го за миг срещу небето. В ръбестото камъче плуваха мъгливи сенки. „Пази се от сенките, що носят дарове.“ Пресегна се, издърпа един от плоските камъни, придържащи стените на палатката, и постави диаманта върху прашната му повърхност.
Костената свирка, която му беше дал Котильон, висеше на каишката на врата му. Той я допря до устните си. „Духни силно и ще ги събудиш всички. Духни леко и точно към едного, и ще събудиш само него.“ Надяваше се, че богът знае за какво говори. „Дано да не са от играчките на Сенкотрон…“ Наведе се, докато свирката не се оказа едва на педя разстояние от диаманта.
И изсвири тихо.
Звук не последва. Намръщен, Калам измъкна свирката от устните си и я огледа. Прекъсна го тихо иззвъняване.
Диамантът се беше разпаднал на светеща прах.
От която се надигаше вихреща се сянка.
„Точно от каквото се боях. Азалан.“ Азаланите обитаваха в селението на Сянка територия, граничеща с апторианската. Рядко ги виждаха и никога — повече от един наведнъж. Мълчаливи, привидно неспособни да говорят — как Сенкотрон ги командваше, си оставаше пълна загадка.
Разкривената костелива грамада се смъкна на шестте си крайника, огромният присвит гръб изпълни цялата шатра и задраска по платното. Сини, съвсем човешки очи се взряха в Калам иззад лъсналото високо чернокожо чело. Широка уста със странно издадена долна устна като във вечно цупене, два кухи прореза на мястото на носа. Гривата от тънки синкавочерни косми се спускаше на кичури и върховете и заметоха пода на палатката. По нищо не можеше да се разбере полът на съществото. Грамадният му торс беше овързан с кожена сбруя, натъпкана с всевъзможни оръжия, кое от кое по-странни.
Азаланът нямаше стъпала — всеки издатък свършваше с широка плоска лапа с къси пръсти. Родината на тези демони беше горска земя и съществата обикновено обитаваха гъсто сплетените клонаци горе — дръзваха да се смъкнат в тъмното подножие на леса само когато някой ги призове.
„Призове… само за да ги плени в диаманти. На негово място вече щях да съм много ядосан.“
Изведнъж демонът се усмихна.
Калам извърна очи и си помисли как да оформи молбата си. „Вземи капитан Ирриз. Жив, но да мълчи. И ела с мен по въжето.“ Доста сложно щеше да е обяснението. Особено след като съществото нямаше език…
Изведнъж азаланът се обърна и ноздрите му потръпнаха. Широката плоска глава се завъртя на дългия мускулест врат. Надолу, към основата на задната стена.
Където се бе просмукала пикнята от отходната яма.
Демонът изцъка тихо, после се завъртя и вдигна един от задните си крайници. От гънките в плътта се показаха два пениса.
Две струи плиснаха върху мократа черга.
Калам се дръпна рязко назад, още назад и назад от ужасната воня, изхвърча през процепа в мразовития нощен въздух и рухна на четири крака, задавен.
След миг демонът се появи. Вдигна глава да вдиша въздуха, закрачи през тъмните сенки… и се стопи.
Към шатрата на капитана.
Калам успя да вдиша глътка чист въздух и бавно овладя трепета си. После тихо изпъшка:
— Добре, паленцето ми. Май ми четеш мислите. — След миг се присви, затаи дъх да бръкне в палатката, извади торбата си и се затътри към канарите.
Хвърли поглед през рамо и видя пушека, вдигнал се от входа на палатката му, чу пукот отвътре.
„Богове! За какво са ни стъклениците тралб?“
Бързо закрачи към увисналото от каменната тераса въже.
Там, където доскоро стоеше палатката му, изригнаха пламъци.
Това едва ли щеше да остане незабелязано. Калам изруга през зъби и затича към въжето.
Откъм лагера се надигнаха викове. След тях — крясъци, после — писъци, всеки от които свършваше със странно приглушено хриптене.
Убиецът стигна стръмната скала, стисна въжето и започна да се катери. Беше стигнал до средата на каменната тераса, когато варовикът около него изведнъж се разтресе и изригна прах. Посипаха се камъчета. До него вече се бе появил огромен изгърбен силует, вкопчен в раздраната скала. Стиснал под едната си мишница Ирриз, в несвяст и по долни дрехи. Азаланът сякаш се хлъзгаше нагоре по скалата, с длани, вкопчени в усукани ленти от сянка, все едно че бяха железни халки. След няколко мига се добра до терасата, прехвърли се през ръба и се скри от очите на Калам.
А каменната издатина простена.
По дъното й плъзнаха пукнатини.
Калам се вторачи нагоре и видя как цялата тераса хлътна.
Краката му застъргаха отчаяно по скалата, докато се мъчеше да се добере до ръба. И видя две нечовешки дълги ръце, стиснали каменния ръб. Хлътването спря.
„К-как, в името на Гуглата…“
Убиецът продължи да се катери. След няколко мига се добра до терасата и се прехвърли през ръба.
Азаланът се беше изпружил върху нея. Две ръце стискаха ръба. Други три се държаха за сените от канарата над тесния вход. Сенки, които се изпъваха от ръцете на демона като пластове кожа, едва различими човешки фигури, изпънали се да задържат терасата към стената — и разкъсвани от неимоверното напрежение. Щом Калам изпълзя на терасата, оттам, където тя се съединяваше със скалната стена, се разнесе пукот и терасата се откъсна на педя от връзката. Убиецът се хвърли към тесния вход и видя в мрака лице, изкривено от ужас — взводния маг.
— Назад! — изсъска му Калам. — Този е приятел!
Магът го стисна за лакътя и го издърпа в прохода — терасата се срути.
Двамата мъже се претърколиха назад, през проснатото тяло на Ирриз.
Отдолу се разнесе силен тътен и всичко се разтърси. Ехото бавно заглъхна.
Азаланът изникна изпод каменния трегер. Ухилен.
Малко по-навътре в прохода се беше присвило отделение войници. Синн беше прегърнала един от тях — брат й, реши Калам, докато бавно се изправяше.
Единият от войниците, с които убиецът бе говорил преди малко, пристъпи напред, заобиколи го, както и — малко по-трудно — азалана — и се добра до ръба. След малко извика:
— Всичко долу е кротко, сержант. Лагерът обаче е съсипан. Не виждам никого…
— Никого ли, Бел?
— Не. Май са се разбягали.
Калам си замълча, макар да имаше подозрения. „Имаше нещо в тия сенки, дето ги държеше демонът…“
— Ужасен приятел си имаш — каза взводният маг. — И не е имперски. Владението на Сянката?
— Временен съюзник. — Калам сви рамене.
