— Е, имаме си маг вече. Наскоро дойде. Тя твърди, че може да пробие дупка, където е вратата. Голяма дупка. А, ето я и нея.
Жената, която се приближи, беше млада, крехка и бледа. И малазанка. На десетина крачки стъпките й се забавиха, после тя спря и светлокафявите й очи се приковаха в Калам.
— Това оръжие го дръж в канията, когато си край мен — изръмжа тя. — Ирриз, тоя кучи син да стои настрана от нас.
— Какво не му е наред, Синн?
— Наред? Сигурно нищо. Но един от ножовете му е отатаралско оръжие.
Капитанът го изгледа с такава алчност, че по гърба на убиеца пробягаха ледени тръпки.
— Нима? И откъде си се снабдил с това, Улфас?
— Взех го от уикеца, когото убих. На Кучешката верига.
Последва внезапна тишина. Всички се обърнаха и го изгледаха наново. По лицето на Ирриз пробяга съмнение.
— Бил си там?
— Да. И какво?
Последваха жестове, мъжете зашепнаха молитви. Калам още повече се смрази. „Богове, изричат благословии… но не към мен. Благославят Кучешката верига. Какво всъщност е станало там, че да предизвика това?“
— Тогава защо не си с Ша’ик? — запита намръщено Ирриз. — Защо Корболо те е пуснал?
— Защото Корболо Дом е идиот, а Камъст Релой — още по-зле — сопна се Синн. — Удивена съм, че не си е изгубил половината армия след Падането. Кой истински войник би преглътнал станалото там. Улфас, нали? Дезертирал си от Убийците на псета на Корболо, нали?
Калам само сви рамене.
— Тръгнах да търся по-чист бой.
Смехът й бе пронизителен и тя се завъртя в насмешлив пирует в прахта.
— И си дошъл тук? О, глупак такъв! Толкова е смешно! Иска ми се да запищя, толкова смешно е!
„Умът й е увреден.“
— Нищо смешно не виждам в убиването — отвърна той. — Макар да ми е странно, че ти си тук и като че ли гориш от желание да убиваш сънародници малазанци.
Лицето й помръкна.
— Имам си лични причини, Улфас. Ирриз, искам да поговоря с теб насаме. Ела.
Калам запази външно равнодушие, щом капитанът трепна от властния тон. После офицерът-ренегат кимна.
— След малко, Синн. — Обърна се отново към убиеца. — Улфас. Искам повечето да ги заловим живи, за забавление. Да ги накажем затова, че са толкова упорити. Особено държа да хванем командира им. Казва се Кайндли…
— Познавате ли го, сър?
Ирриз се ухили.
— В полка бях Трета рота. Кайндли командваше Втора. — Махна към укреплението. — Сега командва това, което е останало от нея. Този спор за мене е личен, и затова смятам да победя. Затова ги искам тези кучи синове живи. Ранени и обезоръжени.
Синн, която чакаше нетърпеливо, се намеси:
— Хрумна ми нещо. Улфас с неговия отатаралски нож може да обезсили мага им.
Ирриз се ухили.
— Значи тръгва с първите в пробива. Приемливо ли е за тебе, Улфас?
„Първи вътре, последни — навън.“
— Няма да ми е за първи път, сър.
Капитанът и Синн се отдалечиха. Калам ги изгледа замислен. „Капитан Кайндли. Не съм ви срещал, сър, но от години сте известен като най-невзрачния офицер в цялата малазанска военщина. А както се оказва сега — и най-упоритият също така.“
„Великолепно. Бих могъл да използвам човек като вас.“
Намери си празна палатка, където да прибере снаряжението — празна, защото отходната яма беше подронила отсамната песъчлива страна и нечистотията се просмукваше под единствената черга на пода отзад. Калам остави торбата си до входното платнище, просна се до него и затвори ума и сетивата си за противната воня.
След няколко мига заспа.
Събуди се в тъмно. Лагерът бе притихнал. Убиецът смъкна телабата си, надигна се приведен и започна да увива каишки около хлабавите си дрехи. Щом приключи, навлече на ръцете си ръкавиците без пръсти и уви черната кърпа около главата си, докато останат открити само очите му. И се измъкна крадешком навън.
Огледа се. Няколко огнища тлееха, от две палатки все още струеше светлина от лампи. При грубо скованата стражница седяха трима часови — на двайсетина крачки от него.
Калам безшумно заобиколи ямата и пое към скелетата на обсадните кули. Там не бяха поставили пазач. „Ирриз сигурно е бил лош лейтенант. А сега, като капитан, е още по-зле.“ Приближи се още.
Примигващата в основата на една от кулите магия го накара да замръзне. Затаи дъх. След миг отново просветнаха искри и затанцуваха около крепежите.
Калам бавно се успокои и продължи да се взира.
Синн се движеше от крепеж на крепеж. Щом приключи с най-близката кула, продължи към следващата. Бяха всичко три.
Когато свърши с последния крепеж в основата на втората кула, Калам се надигна, запромъква се напред и щом я приближи, извади отатаралския нож.
Усмихна се на тихо прошепнатото й проклятие. После тя осъзна какво става и се обърна вихрено.
Калам вдигна ръка да я спре, бавно надигна и ръката с ножа и отново го прибра в канията, след което пристъпи към нея. Прошепна й на малазански:
— Момиче, вмъкнала си се в много гадно змийско гнездо.
Очите й светнаха като езерца под звездната светлина.
— Не бях сигурна за тебе — прошепна тя и се присви. — И още не съм. Кой си ти?
— Просто един, който се промъква към кулите… за да им отслаби крепежите. Като тебе. По-точно — на две от трите. Третата е най-добрата — малазанска е. Нея искам да запазя здрава.
— Значи сме съюзници — отвърна тя, все така присвита.
„Много е млада.“
— Показа големи актьорски дарби. И имаш удивителни умения като маг, въпреки че си толкова…
— Само дребна магия. Учиха ме.
— Кой ти беше учител?
— Файил. Сега е с Корболо Дом. Файил, чийто нож преряза гърлата на баща ми и майка ми. И която тръгна да ме търси, за да убие и мен. Но й се измъкнах — не можа да ме намери дори с магията си.
— И това ще е твоето отмъщение?
Тя се озъби безмълвно.
— Отмъщението ми тепърва започва, Улфас. Искам я. Но ми трябват войници.
— Капитан Кайндли и ротата му. Спомена за маг в онази крепост. Свързвала ли си се с него?
Тя поклати глава.
— Не съм чак толкова умела.
— Тогава защо мислиш, че капитанът ще те подкрепи в каузата ти?
— Защото един от сержантите му е мой брат — е, само наполовина. Не знам дали все още е жив, обаче…
Калам сложи ръка на рамото й, без да обръща внимание на трепването й.
— Добре, момиче. Това ще го направим заедно. Имаш първия си съюзник.
— Защо?
