9.
Двата дълги ножа бяха пъхнати в избеляла кожена сбруя, изплетена в спираловидните шарки на Пардю. Висяха от пирона на дървения стълб в ъгъла на дюкяна, под пищната шаманска маска от пера на племето керан. Дългата маса пред платнения щанд беше затрупана с изящни изделия от обсидиан, ограбени от някоя гробница, всяко благословено наново в името на богове, духове или демони. От лявата страна, зад масата и срещу беззъбия собственик, седнал кръстато на високо трикрако столче, имаше затворен сандък.
Плещестият тъмнокож купувач дълго оглежда обсидиановите оръжия, преди да махне леко с дясната си ръка, за да привлече вниманието на продавача.
— Дъх на демони! — изквича старият и кривият му пръст засочи напосоки каменните остриета по масата. — А тия, от Маел са целунати — хубаво са ги огладили водите, а? Имам и още…
— В сандъка какво има? — избоботи купувачът.
— А, остро око имаш! Да не си Четящ? Хаоса надуши, нали? Колоди, умни ми приятелю! Колоди! Ох, и са се събудили! Да, всичко наново. Всичко се е разбунило…
— Драконовата колода
— Да, ама нов Дом! О, виждам изненадата ти, приятелю! Нов Дом! Огромна мощ, викат. Тътне чак до корените на света.
Мъжът срещу него се намръщи.
— Пак нов Дом, а? Някой натрапил се местен култ сигурно…
Но старецът клатеше глава, очите му пробягваха над рамото на самотния купувач и оглеждаха с подозрение пъстрата тълпа по пазара. А после се надвеси над тезгяха.
— С тях аз нямам работа, приятел. О, верен съм аз на Дрижна като всеки друг, не говори така! Пък и Колодата не допуска натрапници, нали? О, мъдър поглед и ум трябват тук. Тъй. А защо е истина новият Дом? Чакай да ти кажа, приятел. Първом — нова Необвързана карта. Карта, дето сочи, че вече в Колодата властва Господар. Висш съдник, нали? А после — новият Дом, плъзнал като полски пожар. Дали е одобрен? Не е решено. Но не е и отхвърлен начаса, о, не. А Четящите — фигурите! Домът ще се одобри — никой Четящ не се съмнява в това!
— А какво е името на тоя Дом? — попита купувачът. — Тронът какъв е? Кой иска да го владее?
— Дом на Вериги, приятел. А за другото дето питаш — объркано е много, ясен отговор няма. Асценденти се домогват. Но ще ти кажа едно: Тронът, на който ще седи Кралят — Тронът, приятел, е
— Искаш да ми кажеш, че този Дом е на Окования?
— Тъй я. На Сакатия бог.
— Другите сигурно му налитат свирепо — измърмори умислено купувачът.
— Точно това би си помислил човек, ама не, о, не. Всъщност те са нападнатите! Искаш ли да видиш новите карти?
— Може да намина по-късно за това — отвърна мъжът. — Дай сега да видя онези два жалки ножа там, на гредата.
— Жалки? Ай! Не са жалки те, о, не! — Старецът се завъртя на стола си, пресегна се и смъкна сбруята с оръжията. Ухили се и синкавият му език пробяга между голите венци. — Последния път ги е държал убиец на призраци от Пардю! — Извади единия нож от канията. Острието беше черно, с инкрустирана по дължината сребърна змия.
— Това не е от Пардю — изръмжа купувачът.
— Държал ги е, рекох. Вярно, остро око имаш. От Уик са. Плячка от Кучешката верига.
— Дай да видя и другия.
Старецът извади и второто острие.
Очите на Калам Мекхар неволно се разшириха. Само за миг, но собственикът, изглежда, го беше видял и кимаше.
— Тъй, приятелю, тъй.
Цялото острие, също черно, беше покрито с рисунка на птиче перо, сребърна инкрустация с кехлибарен оттенък — „кехлибар… сплав с отатарал. Кланът на Враната. Но не е оръжие на низш воин. На някоя важна особа е било.“
Старецът прибра ножа на Враната и почука с пръст по другия.
— Вложено е в тоя. Кое може да надвие отатарала? Просто. Древна магия.
— Древна. Магията на Уик не е древна…
— О, ама тоя загинал уикски воин си е имал приятел. Виж тука. Хвани ножа в ръката си. Примижи и го виж тоя знак, ей тук, при основата — виж, опашката на змията се увива около него…
Дългият нож се оказа смайващо тежък. Жлебовете за пръстите по дръжката бяха доста широки, но воинът от Уик го беше компенсирал с по-дебели кожени каишки. Знакът, всечен в метала в средата на навитата опашка, беше невероятно изкусен за ръката, която трябваше да го е изрисувала. „Фенн. Теломен Тоблакай. Бивало си го е приятеля на този уикец. А на всичко отгоре знакът ми е познат. Знам точно кой е вложил сила в това оръжие. Богове подземни, в що за странни кръгове навлизам тук?“
Нямаше смисъл да се пазари. Твърде много беше разкрил вече.
— Кажи си цената — въздъхна Калам.
Старецът се усмихна още по-широко.
— Както се досещаш, много ценя този комплект — той е най-ценната ми стока.
— Поне докато синът на мъртвия воин от Враната не дойде да си го прибере — макар да се съмнявам, че ще държи да си го плати със злато. Ще го наследя тоя отмъстителен ловец, тъй че отприщи си алчността и ми кажи цената си.
— Хиляда и двеста.
Убиецът остави на масата малка кесия и изчака старият търговец да я развърже и да надникне вътре.
— Потъмнели са тези диаманти — отрони старецът след малко.
— Тъкмо тъмното ги прави толкова ценни, и го знаеш добре.
— Да, тъй си е. Половината от това, което е вътре, ще стигне.
— Я, честен търговец!
— Рядкост е, да. Но в днешно време честността се изплаща.
Калам го изчака да преброи диамантите.
— Секването на имперската търговия се е отразило зле май.
— Много. Но положението тук, в Г’данисбан, е два пъти по-лошо, приятел.
— И защо така?
— Ами, всички са при Б’ридис, разбира се. Обсадата.
— Б’ридис ли? Старата планинска крепост? Кой се е окопал там?
