стената, когато Пормквал изкара войската си в равнината. Ако Дюйкър е искал да спаси свой приятел и учен, нямам нищо против. Ние търсим следите на Фелисин.
Трут кимна.
— Тавори ви е изпратила, нали? Вас и онзи Нокът вътре, дето разпитва Геслер и Сторми.
Лостара за миг затвори очи.
— Боя се, че ми липсва дискретността на Перла. Тази мисия уж трябваше да е тайна.
— Мен не ме притеснява. — Пела сви рамене. — А теб, Трут?
Високият младок кимна.
— Всъщност е без значение. Фелисин е мъртва. Всички са мъртви. Хеборик, Кълп. Всички загинаха. Геслер тъкмо разказва тази част.
— Разбирам. Все едно, моля не го казвайте на никой друг. Ще си свършим задачата, макар и само за да приберем костите й. Техните кости.
— Това би било добре — въздъхна Трут.
Лостара понечи да си тръгне, но Пела й махна с ръка.
— Вземи. — Подаде й костта, в която беше дълбал дупка. — И го носи така, че да се вижда.
— Защо?
Пела се намръщи.
— Току-що ни помоли за услуга…
— Добре. — Тя взе ужасната вещ от ръката му.
Перла се появи на вратата.
— Лостара? Приключи ли тук?
— Да.
— Време е да си тръгваме тогава.
Разбра по изражението му, че и той е научил за смъртта на Фелисин. Но сигурно с повече подробности от малкото, което й каза Трут.
Двамата се върнаха мълчаливо в конюшнята, после излязоха на двора и отидоха портата. Крилата се отвориха широко и войникът — Мейби — им махна за изпроводяк. За миг погледът й се спря на балата слама, която странно потръпваше, готова сякаш да се разтопи, но Перла я подкани с ръка.
Щом се отдалечиха от имението, Нокътят изпъшка:
— Трябва ми лечител.
— Куцането ти едва се забелязва.
— Години на дисциплина, скъпа. А ми иде да изрева. Последния път, когато изтърпях такава сила, беше с оня демон Семк. Онова богче. У тези тримата, Геслер, Сторми и Трут, има нещо много по-странно от кожата.
— Някакви хипотези?
— Минали са през лабиринт на огън… И по някакъв начин са оцелели, макар че Фелисин, Баудин и Хеборик не са. Но какво точно е станало с тях си остава неизвестно. Геслер само допуска, че са мъртви. Но ако с тия се е случило нещо необичайно в лабиринта, защо да не е станало същото и с падналите през борда?
— Съжалявам. Не ми казаха подробности.
— Трябва да навестим един задържан кораб. Ще ти обясня по пътя. А, и друг път не предлагай да платиш нечий дълг… преди да си разбрала колко е голям.
„А ти друг път оставяй арогантността си зад вратата на конюшните.“
— Добре.
— И престани да попечителстваш над мен.
Тя го изгледа.
— Посъветва ме да използвам чара си, Перла. Не е моя вина, че притежавам повече от това качество от теб.
— Нима? Виж какво, онзи ефрейтор извади късмет, че ти застана между двама ни.
Дощя и се да се изсмее, но се овладя.
— Явно не си забелязал оръжието под леглото му.
— Оръжие? Знаеш ли колко…
— Беше двуръчен кремъчен меч. Оръжието на Т’лан Имасс, Перла. Сигурно тежи колкото мен.
Той не каза нищо през целия път до „Силанда“.
Кеят, на който беше привързан корабът, се пазеше добре, но Перла явно бе получил разрешение предварително, защото ги пуснаха на разбитата палуба и ги оставиха сами.
Лостара огледа средната част — обгорена от езиците на пламъците и оцапана с тиня. Около главната мачта бе струпана странна пирамидална грамада, покрита с намаслен брезент. Такелажът и платната бяха нови, явно взети от други съдове.
Перла се загледа в пирамидата и изведнъж изруга.
— Познаваш ли го този кораб?
— Познавам, че е кораб.
— Аха. Стар кюонски дромон от предимперски стил. Но повечето дърво и оборудване е от Дрейф Авалий. Знаеш ли нещо за Дрейф Авалий?
— Митичен остров край брега на Кюон Тали.
— Не е митичен и наистина дрейфува, макар че, изглежда, описва груб кръг. Колкото до демоните и призраците… едва ли са нещо страшно. — Отиде до пирамидата и дръпна покривалото.
Отрязани глави, грижливо подредени, всички с лицата навън; очите примигваха, вторачени в двамата. Лъщеше прясна кръв.
— Щом казваш — задавено промълви Лостара и отстъпи назад.
Дори Перла изглеждаше изненадан — сякаш откритото от ръката му не съвпадаше напълно с очакваното. След дълго мълчание се пресегна и топна пръст в локвата кръв.
— Още е топла…
— Н-но… това е невъзможно.
— По-невъзможно от факта, че тези проклети неща са все още в съзнание — или най-малкото живи? — Изправи се и махна широко с ръка. — Този кораб е като магнит. Тук има пластове и пластове магия, просмукана в самото дърво, в скелета. Загръща те с тежината на хиляда плаща.
— Нима? Не го усещам.
Той я погледна безизразно, после отново се обърна към грамадата отрязани глави.
— Както виждаш, не са нито демони, нито призраци. Тайст Андий са повечето. Няколко моряци от Кюон Тали. Хайде да огледаме капитанската каюта — от нея магията извира на вълни.
— От кой вид магия, Перла?
Той вече крачеше към люка. Махна небрежно с ръка.
— Куралд Галайн, Телланн, Куралд Емурлан, Рашан… — Изведнъж млъкна и я изгледа. — Рашан. И ти не усещаш нищо?
Тя сви рамене.
— Има ли… още глави… вътре, Перла? Ако има, бих предпочела да…
— Идваш с мен.
Влязоха. Стените и подът бяха от черно дърво. Въздухът бе сякаш натежал от спомени за жестокост. Един труп с посивяла кожа бе прикован с грамадно копие за капитанския стол. Още тела бяха проснати тук- там, сякаш някой ги е сграбчил, прекършил ги е и ги е захвърлил.
Претъпканата каюта с нисък таван бе озарена от смътна светлина с неведом източник. Освен петната по пода, от втрита отатаралска прах.
— Тия тук не са Тайст Андий — измърмори Перла. — Трябва да са Тайст Едур. О, тук гъмжи от загадки. Геслер ми каза за екипажа гребци в трюма — обезглавени тела. Горките Тайст Андий на палубата. Чудя се кой ли е убил тези Едур…
— Всичко това с какво ни води по дирите на Фелисин, Перла?
— Била е тук, нали? Видяла е всичко това. Капитанът тука е имал свирка, вързана на шията му, с нея е
