Измяната беше загадка. Необяснима за Лостара. Тя знаеше само, че измяната нанася най-дълбоките рани.
И се беше заклела — преди много време — никога повече да не понася такива рани.
Взе оръжейния си колан от куката над леглото, стегна го на кръста си и го закопча.
И замръзна.
Стаичката пред нея се беше изпълнила с танцуващи сенки.
А сред тях — човешка фигура. Бледо лице със сурови черти, с бръчици на усмивка около очите, които му придаваха чар… И самите очи, които, щом се взря в тях, бяха като бездънни езера.
В които, с внезапен порив усети тя, можеше да се гмурне. Тук, сега и завинаги.
Мъжът кимна и каза тихо:
— Лостара Юил. Може да се съмняваш в думите ми, но аз те помня…
Тя отстъпи назад, опря гръб в стената. Поклати глава и прошепна:
— Не ви познавам.
— Вярно. Но в онази нощ бяхме трима. Преди много време, в Ерлитан. Бях свидетел на твоето… неочаквано представяне. Знаеш ли, че Делат — или по-скоро мъжът, за когото по-късно щях да разбера, че е Делат — искаше да те вземе? Не само за една нощ. Щеше да отидеш с него при Подпалвачите на мостове и това напълно щеше да го задоволи. Или така поне вярвам. Няма как да се провери, уви, защото всичко — поне външно — се обърка ужасно.
— Помня — промълви тя.
Мъжът сви рамене.
— Делат, който за тази мисия имаше друго име и бе подчинен на моя партньор — Делат пусна Бидитал да избяга. Допускам, че е приличало на… измяна, нали? За моя партньор наистина изглеждаше така. И до ден-днешен Сенкотрон — който тогава все още не беше Сенкотрон, а просто един особено даровит и амбициозен посетител на сестринския лабиринт на Рашан, Мийнас — до ден-днешен, казах, Сенкотрон подклажда у себе си вечния огън на мъстта. Но Делат се оказа много вещ в криеницата… под носовете ни. Също като Калам. Просто поредният незабележим войник в редиците на Подпалвачите на мостове.
— Не знам кой си ти.
Мъжът се усмихна.
— Ах, да, виж колко съм припрян. — Очите му се спряха на издължените сенки пред него, въпреки че гърбът му беше към неосветената затворена врата, и усмивката му се разшири, сякаш премисляше думите си. — Аз съм Котильон, Лостара Юил. По онова време бях Танцьора и да, можеш да се досетиш какво означава това име, предвид обучението, на което бе подложена. В Седемте града някои истини за култа са се изгубили, разбира се, особено за истинското естество на Танца на Сянката. Той никога не е бил предназначен за представяне, Лостара. Той всъщност е изключително бойно изкуство. Изкуството да убиваш.
— Не съм поклонничка на Сянка — нито на Рашан, нито на вашата версия…
— Не бих се и уповавал на такава вярност у теб — отвърна Котильон.
Тя замълча. Мъчеше се да придаде логика на мислите си, на думите му. Котильон е бил… Танцьора. Сенкотрон… трябваше да е бил Келанвед, императорът! Лостара се намръщи.
— Вярна съм на Малазанската империя.
— Чудесно — отвърна той. — Доволен съм.
— А сега се опитваш да ме убедиш, че императрица Ласийн не е законният владетел на империята…
— Ни най-малко. Добре си е дошла на трона тя. Но в момента си има известни неприятности, нали? Малко… помощ може би няма да й дойде зле.
— Но нали уж тя ви е убила! — изсъска Лостара. — Вас двамата с Келанвед!
„Изменила ви е.“
Котильон само сви рамене.
— Всички си имаха… определени задачи. Лостара, играта, която се играе, е много по-голяма от всяка смъртна империя. Но въпросната империя — вашата империя — ами, нейният успех е съществен за онова, към което се домогваме ние. И ако знаеше в подробности някои отскорошни и по-далечни събития, нямаше да се налага да те убеждавам, че тронът, на който седи императрицата, в момента е доста разклатен.
— Но и ти си изменил на императора — Сенкотрон. Не ми ли го каза току-що…
— Понякога съм по-далновиден от скъпия си приятел. Всъщност той си е все така обсебен от желанието да види как Ласийн страда — аз имам други идеи и макар че той може би гледа на тях като на част от своите, засега все още не е наложително да го изваждам от това заблуждение. Но няма да се опитвам да те заблуждавам, че съм всезнаещ. Всъщност признавам, че си имам тежки недостатъци и че познавам отровата на подозрителността. Бързия Бен. Калам. Уискиджак. Кому и на какво са верни те всъщност? Е, може и да съм намерил отговора, но все още не съм решил дали ми харесва, или ме тревожи. Има една особена опасност, която застрашава асцендентите, и тя е в тенденцията да се изчаква много дълго. Преди да се задействаш, преди — ако щеш — да излезеш от сенките. — Отново се усмихна. — Но бих искал да поправя тази своя прежна, фатална колебливост. Затова съм застанал пред теб, Лостара Юил, да те помоля за помощ.
Тя се навъси още повече.
— А защо да не кажа на Перла за тази… среща?
— Не че има сериозна причина, но бих те посъветвал да не го правиш. Все още не съм готов за Перла. Колкото до теб, ако си премълчиш, това няма да е предателство, защото стига да направиш това, за което те моля, двамата ще продължите да вървите в стъпка. Пред никакъв конфликт няма да се изправиш, каквото и да се случи, или каквото и да откриете по своя път.
— Къде е този… Делат?
Той вдигна вежди, сякаш въпросът го завари неподготвен, а после въздъхна и кимна.
— Напоследък не го държа под око, уви. Защо ли? Твърде силен е. Твърде загадъчен. Твърде изобретателен. Твърде умен, проклет от Гуглата да е! Всъщност дори Сенкотрон престана да го търси и насочи вниманието си другаде. С удоволствие бих уредил да се съюзим отново, но се боя, че нямам такава власт. — Поколеба се, после добави: — Понякога трябва просто да се довериш на съдбата, Лостара. Бъдещето може да ти обещае едно и само едно: изненада. Но знай следното: всички бихме искали да спасим Малазанската империя, всеки по своя начин. Ще ми помогнеш ли?
— Ако го направя, това ще ме превърне ли в Ястребов нокът?
Усмивката на Котильон се разшири.
— Но, скъпа, Ястребовите нокти вече не съществуват.
— О, Котильон, стига! Молиш ме за помощ, после се опитваш да ме правиш на глупачка.
Усмивката му се стопи.
— Казвам ти, Ястребовите нокти наистина вече не съществуват. Въслата ги унищожи. Или знаеш нещо, което намеква за противното?
— Не. Просто… го допуснах.
— Аха. Е, ще ми помогнеш ли?
— Перла идва.
— Мога да бъда кратък, когато се наложи.
— Какво точно искаш от мен?
След половин камбана на вратата леко се почука и Перла влезе.
И веднага се закова на място.
— Надушвам магия.
Седналата на леглото Лостара сви рамене, стана, за да вземе пътната си торба, и каза небрежно:
— В Танца на Сянката има следствия, които понякога пробуждат Рашан.
— Рашан! Да. — Той пристъпи в стаята и се огледа предпазливо. — Танцът на Сянката. Ти?
— Някога. Много отдавна. На никакви богове не държа, Перла. Никога не съм била поклонничка. Но открих, че Танцът ми служи в битка. Държи ме гъвкава, а това най-ми трябва, когато съм изнервена и нещастна. — Преметна торбата си през рамо и зачака.
