многобройните племена съществуваше обичайна практика — преди да дойдат малазанците с техните семейни закони — да прогонват нежеланите си деца, след като навършат петата година от живота си. Послушници от многобройните храмове — поклонници на загадъчни култове — редовно прибираха такива изоставени деца. Никой не знаеше какво правят с тях. По-доверчивите от уличните хлапетии, които Лостара познаваше, вярваха, че при култовете ще намерят някакво спасение. Възпитание, храна, сигурност — и някой ден и те самите да станат послушници. Но повечето деца подозираха друго. Слушали бяха истории — или го бяха виждали с очите си — за нощни набези на загърнати в черно фигури от задните входове на храмове, тръгнали по кривите улички с покрита кола на път към гъмжащите от раци крайбрежни езерца на изток от града — езерца достатъчно плитки, за да може човек да види блясъка на струпаните малки кости по дъното.
С едно всички бяха съгласни. Гладът на храмовете беше неутолим.
Оптимисти или песимисти, децата по улиците на Ерлитан правеха всичко, което можеха, за да избегнат ловците с техните мрежи и въжета. Все пак можеше някак да се спечели още малко живот, да се спечели още малко свобода, колкото и горчива да беше.
Някъде по средата на седмата си година Лостара беше съборена върху мазния уличен калдъръм от една такава мрежа. Гражданите — безразлични към писъците й — се отдръпваха встрани, докато мълчаливият жрец влачеше плячката си към храма. От време на време равнодушни очи срещаха нейните по този ужасен път и тези очи Лостара никога нямаше да забрави.
Рашан се оказа по-малко кръвожаден от другите култове в обичая си да лови деца. Тя се озова сред други малки пленници — възложиха им да поддържат храмовия комплекс и с това сякаш ги обрекоха за цял живот на тежък робски труд. Робията продължи до деветата й година, когато по неизвестни причини я избраха да се учи на Танца на Сянката. Рядко и за малко беше зървала танцьорите — тайна и загадъчна група мъже и жени, за които култът означаваше тежък и много сложен танц. Единствената им публика бяха жреците и жриците — никой от които не гледаше същинските танцьори, само сенките им.
„Ти си нищо, дете. Не си танцьор. Тялото ти е в служба на Рашан, а Рашан е тукашната проява на Сянката, извличането на мрак от светлината. Когато танцуваш, никой не гледа теб. Гледа сянката, която рисува тялото ти. Сянката е танцьорът, Лостара Юил. Не ти.“
Години на сурова дисциплина, на изпъващи крайниците упражнения, от които всички стави се разтягаха, които правеха гръбнака гъвкав, тъй че Хвърлящият сянка да стане съвършен… и всичко това за нищо.
Извън високите зидове на храма светът се променяше. Неизвестни за Лостара събития систематично го разтърсваха. Малазанската империя прати войски. Падаха градове. Чужди кораби блокираха залива на Ерлитан.
Култът към Рашан бе пощаден от чистките на новите сурови господари на Седемте града, защото беше призната религия. Други храмове не оцеляха. Тя помнеше пушеците в небето над Ерлитан и как се чудеше от какво са, и как се будеше нощем от ужасна врява и шум по улиците.
Беше посредствена Хвърляща. Сянката й като че ли винаги си наумяваше нещо друго и беше своеволен и капризен партньор. Не се запитваше дали е щастлива, или не. Празният трон на Рашан не привличаше вярата й, като на другите ученици. Живееше, без да си задава въпроси, живот нито кръгов, нито линеен, тъй като в ума й не съществуваше никакво движение, а представата за напредък се измерваше единствено с усвояването на упражненията, които й налагаха.
Унищожението на култа беше внезапно и неочаквано — и дойде отвътре.
Помнеше нощта, в която започна всичко. Голямата възбуда в храма. На гости беше дошъл Върховен жрец от друг град. Да поговори с Господаря Бидитал по изключително важни въпроси. В чест на чужденеца щеше да има танц, за който Лостара и другите обучаващи се трябваше да осигурят фон от ритми и фигури, та да допълни Танцьорите на Сянката.
Лостара изобщо не можеше да се сравни с най-добрите ученици, дори в нищожната им роля в представлението. Ала помнеше чужденеца.
Нямаше нищо общо с киселия старец Бидитал. Беше висок, строен, с усмихнато лице, длани със забележително дълги пръсти, почти женствени — пръсти, които пробудиха у нея нови и непознати чувства.
Чувства, които смутиха механичния й танц, които накараха сянката й да се заизвива в ритъм, противоположен на онова, което хвърляха не само съучениците й, но и самите Танцьори на Сянката — сякаш в залата се беше промъкнала трета жилка.
Твърде смайващо, за да остане незабелязано.
Самият Бидитал се надигна от мястото си и се намръщи, но гостът каза:
— Моля Танцът да продължи. — И очите му се спряха на нейните. — Песента на тръстиките никога не е била представяна по такъв начин. Никакъв нежен бриз няма тук, а, Бидитал? О, не, истинска буря. Танцьорките са девственици, нали? — Смехът му бе тих, но дълбок. — При все това в този танц няма нищо девствено. О, истинска буря от страст!
А очите му не се откъсваха от Лостара, осъзнаваха страстта, която я бе покорила — която бе придала форма на дивия бяс на сянката. Осъзнаване и някакво доволно, но хладно… признание. Все едно гостът бе поласкан, но не желаеше да отвърне на поканата.
В онази нощ чужденецът бе имал други задачи — както и в следващите нощи: така поне щеше да разбере Лостара много по-късно. Тогава обаче лицето й пламна от срам и тя избяга от залата.
Делат, разбира се, не бе дошъл да спечели сърцето на една Хвърляща сянка. Дошъл бе, за да унищожи Рашан.
Делат, който — оказа се — беше и Върховен жрец, и Подпалвач на мостове. И каквато и да бе причината императорът да унищожи култа, тъкмо неговата ръка бе нанесла смъртния удар.
Макар и не само тя. В нощта на убийствата, при звъна на камбаната за третия час — два след полунощ, — след Песента на тръстиките се бе появил и още един, скрит в черните одежди на наемен убиец…
Лостара знаеше повече за онова, което се бе случило в храма на Рашан в Ерлитан, от всеки друг, освен от самите убийци. Защото се оказа единствената пощадена. Или така поне вярваше години наред, преди името на Бидитал да се появи отново — в армията на Апокалипсиса на Ша’ик.
„Ах, много повече от пощадена бях онази нощ!“
„Милите дългопръсти ръце на Делат…“
Щом стъпи на градските улици на заранта, след седем години отсъствие, тя се изправи пред ужасяващото осъзнаване, че е сама, наистина сама. Възкръсна старият спомен, когато я бяха събудили след петия й рожден ден, за да я връчат в ръцете на някакъв старец, нает да я отведе и да я остави в непознат квартал в другия край на града. Спомен, отекващ с детския плач за мама.
Краткото време след напускането на храма, преди да се включи в Червените мечове — новосформираната част от жители на Седемте града, заклели се във вярност към Малазанската империя — беше натрупало в ума й други спомени, които отдавна беше потиснала. Спомени за глад, поругаване, унижение и сякаш неизбежно, бавно деградиране. Но доброволците я бяха намерили, или навярно тя самата ги беше намерила. Червените мечове щяха да са въплътеното слово на императора, белегът на нова ера за Седемте града. Щеше да настъпи мир. Ала всичко това не интересуваше Лостара. По-скоро я вълнуваше широко пръсналата се мълва, че Червените мечове искат да се превърнат в носителите на малазанското правосъдие.
Не беше забравила равнодушните очи. Гражданите, останали безразлични към молбите й, докато гледаха как храмовият служител я влачи към неизвестна орис. Не бе забравила собствените си родители.
На измяната можеше да се отвърне с едно и само с едно. И доскорошният капитан Лостара Юил от Червените мечове бе свикнала да дава този жесток отговор.
„А сега дали самата аз не ставам изменница?“
Обърна гръб на скрина. Вече не беше Червен меч.
Скоро Перла щеше да дойде и двамата щяха да тръгнат по изстиналата диря на сестрата на Тавори, Фелисин. По която диря може би щеше да им се удаде възможност да забият нож в сърцето на Ястребовите нокти. Но тези Ястребови нокти не бяха ли от империята? Шпионите и убийците на самия Танцьор, смъртоносните оръжия на волята му. Какво тогава ги беше превърнало в предатели?
