Гамът се помъчи да съхрани изражението си, щом Тавори вдигна вежда към него. После тя бавно се обърна.
Прощъпалчето се беше появило сякаш отникъде, от никого не видяно — и застана точно на мястото, където стоеше адюнктата в началото, голямата за ръста му телаба бе разстлана назад като царствен шлейф. С руса коса, стегната над мургавото херувимско лице, оцапано от прах, детето стоеше срещу войнишките редици и ги гледаше — невъзмутимо и преценяващо.
Приглушено покашляне някъде сред бойците, после някой пристъпи напред.
Още щом мъжът излезе от предната линия, очите на прощъпалчето го намериха. Двете ръце, скрити в дългите ръкави, се протегнаха напред. После единият ръкав се плъзна назад и се видя малката ръчичка — а ръчичката стискаше кокал. Дълъг кокал. Човешки. Мъжът замръзна.
Въздухът над плаца сякаш изсъска като нещо оживяло от ахканията на хилядите войници.
Гамът надви трепета си и заговори на мъжа:
— Капитан Кенеб. — Каза го високо, като се мъчеше да преглътне надигащия се ужас. — Приберете момчето. Веднага, преди да… хм, започне да пищи.
Изчервен, Кенеб отдаде чест с разтреперана ръка и закрачи напред.
— Неб! — извика малкият и капитанът го вдигна.
— Елате с мен! — отсече адюнкта Тавори на Гамът и тръгна към офицера с детето. — Капитан Кенеб, нали?
— М-моля за извинение, адюнкта. Момчето си има гледачка, но се измъква от нея при всяка възможност — има едно изровено гробище зад…
— Ваше ли е, капитане? — попита навъсено Тавори.
— Все едно, че е мое, адюнкта. Сираче от Кучешката верига. Историкът Дюйкър ми го остави да се грижа за него.
— Има ли си име?
— Гръб8.
— Гръб?
Кенеб сви рамене извинително.
— Засега, адюнкта. Подхожда си му…
— Както и на Осми. Разбирам. Занесете го на гледачката, капитане. А утре я уволнете и наемете някоя по-добра… или три. Детето ще придружи ли войската?
— Той си няма никой друг, адюнкта. С войската ще има семейство и…
— Знам. Вървете, капитан Кенеб.
— Съ… съжалявам, адюнкта…
Но тя вече се обръщаше и само Гамът чу въздишката й и промърмореното: „Вече е много късно“.
И беше права. Войниците — дори новобранците — разпознаваха поличбата, щом се появи. Дете, застанало точно на мястото на жената, която ще предвожда тази армия. Вдигнало високо избледняла от слънцето бедрена кост.
Богове на пъкъла…
— Мъдете на Гуглата, нанизани на шиш!
Проклятието бе изречено с тихо ръмжене, с отврат.
Кътъл хлъзна торбата си под ниския нар. Конюшнята, превърната в импровизирано спално, вече побираше осем отделения, тясното помещение вече вонеше на прясна пот и… пълен ужас. При пикочната яма до задната стена някой повръщаше.
— Я да излезем навън, Кътъл — каза Стрингс. — Ще взема Геслер и Бордюк.
— Аз викам да му пийна — измърмори сапьорът.
— После ще направим точно това. Но първо трябва да проведем едно малко съвещание.
Кътъл сякаш се поколеба.
Стрингс стана от нара си и се приближи до него.
— Важно е, да.
— Е, добре. Води… Стрингс.
Както се оказа, Сторми се беше присъединил към групата ветерани, измъкнали се безшумно покрай пребледнелите новобранци — много от които бяха затворили очи и мълвяха безмълвни молитви — и също се беше запътил към двора.
Дворът беше празен. Лейтенант Ранал — оказал се отчайващо неспособен на сбора — се беше скрил в казармата в мига, в който бойците пристигнаха.
Всички очи се бяха приковали Стрингс. Той на свой ред огледа умислено мрачните лица около себе си. Нямаше съмнение за смисъла на поличбата и Стрингс беше склонен да се съгласи. „Едно дете ни води на смърт. Кост от човешки крак, засъхнала под проклятието на пустинното слънце. Всички сме живели достатъчно дълго, видели сме твърде много, за да се заблуждаваме точно пред тази жестока истина: в тази новобранска армия вече всички се виждат като мъртъвци.“
Обраслото с гъста рижа брада лице на Сторми се изкриви в гримаса — твърде горчива, за да се нарече кисела.
— Ако ще ми говориш, че ние тук имаме някаква надежда да надвием прилива при Портата на Гуглата, Стрингс, значи си си загубил ума. Момчетата и момичетата ей там не са единствените — всичките проклети три легиона…
— Знам — прекъсна го Стрингс. — Никой от нас не е глупак. Сега моля само да поговоря аз. Аз да говоря. Без прекъсвания. Ще ви кажа, като свърша. Кой е съгласен?
Бордюк обърна глава и се изплю.
— Ти си проклет от Гуглата Подпалвач на мостове.
— Бях. Проблем ли имаш с това?
Сержантът на Шесто се ухили.
— Исках само да кажа, Стрингс, че колкото до мен, ще те изслушам. Както помоли.
— И ние — измърмори Геслер, а Сторми кимна.
Стрингс се обърна към Кътъл.
— А ти?
— Само защото си ти, а не Хедж, Фидлър. Извинявай.
Щом чу името, Бордюк се опули и се изплю пак.
— Браво бе!
— Добре де, стига — изсумтя Кътъл.
— Значи започвам. Свързано е с Нок, адмирала, макар че тогава още не беше адмирал, само командир на шест дромона. Бих се изненадал, ако някой от вас е чувал тая история, но ако сте я чували, не казвайте нищо — връзката й с това, което стана тук, трябваше да ви е хрумнала вече. Шест дромона. На път да пресрещнат флотата на Картул, три пиратски галери, всяка получила благословията на островните жреци на Д’рек. Червея на есента. Да, всички знаете другото име на Д’рек, но го казах, за да го подчертая. Все едно, флотата на Нок спряла при островите на Напан и влязла нагоре по река Кулибор, за да налеят прясна вода. Шест кораба, и на всеки складирали буретата в трюмовете.
— На половин ден път от островите Напан помощник-готвачът на флагманския кораб продупчил първото буре. И от дупката изведнъж се показала змия. Паралт. Плъзнала се по ръката на момчето и забила двата си зъба в лявото му око. Момчето писнало и изхвърчало на палубата със змията, както си била в окото му. Успяло да направи само две крачки, преди да издъхне, и паднало, бяло като избелял от слънцето плац. Убили змията, но както можете да си представите, било твърде късно. — Той огледа слушателите си. — Нок, понеже бил млад, погледнал пренебрежително на случилото се, а когато мълвата се пръснала и моряци и войници започнали да мрат от жажда — в кораби, заредени с бурета прясна вода, които никой не смеел да отвори — отишъл и направил най-очевидното. Качил на палубата едно буре. Продупчил го със собствените си ръце. — Стрингс замълча. Разбираше, че никой не е чувал историята. Виждаше, че вниманието на всички е приковано в него. — Проклетото буре се оказало пълно със змии. Пръснали се по палубата. По някакво проклето чудо Нок не бил ухапан. Виждате ли, тъкмо започвал сухият сезон. Сезонът на паралта в реката свършвал. Водите били пълни с тях, защото тръгвали към речното устие на път към морето. Всяко буре на
