Не получи такъв шанс.
Войникът до Гамът заговори на сержанта:
— Що не ни драснеш една черта, а?
— Точно т’ва ще направя.
Сержантът се завъртя кръгом и тръгна обратно към напиращите редици.
Очите на Тавори се стрелнаха към войника, но тя не каза нищо, защото мъжът бе оставил торбата си на земята, отворил я беше и ровичкаше вътре.
На пет крачки пред неравните редици на легиона сержантът извади меча си, заби го в пръстта и тръгна — чертаеше остра бразда в земята.
„Що не ни драснеш една черта, а?“
Войникът, приклекнал над походната си торба, изведнъж вдигна глава и ги погледна.
— Двамата още ли сте тука? Я по-назад при ония уикци, и им кажете на всички да се дръпнат на още трийсет-четирийсет крачки. А, и ги накарайте да слязат от конете и да държат здраво юздите — и всички по-надалече. И като ви дам знак, запушете си ушите.
Гамът трепна, щом мъжът започна да вади от торбата си глинени топки. „Торбата… дето тупна до мен няма и преди петдесетина мига… Дъх на Гуглата!“
— Как се казвате, войник? — изхриптя адюнкта Тавори.
— Кътъл. Дръпни се по-назад де, момиче.
Гамът я докосна по рамото.
— Адюнкта, това са…
— Зная кои са — отсече тя. — И този тук се кани да убие поне петдесет мои войници…
— Точно в момента нямаш никакви войници, лейди — изръмжа Кътъл, докато вадеше сгъваема лопата. — А тоя отатаралски меч, дето виси на хубавото ти бедро, ми го разкарай от главата, щото хич няма да ти помогне, ако решиш да останеш тук. Издърпайте ги всичките назад, а другото го оставете на мен и на сержанта.
— Адюнкта — каза Гамът, вече умолително.
Тя го изгледа с гняв и се обърна.
— Хайде, Юмрук.
Той я остави да го поведе, но след няколко крачки спря и погледна през рамо. Сержантът се беше върнал при Кътъл, който бе успял невероятно бързо да изрови малка дупка.
— Тука камъните! — Сержантът кимна. — Идеално!
— Горе-долу така го мислех — отвърна Кътъл. — Пукотевиците викам да ги сложа под ъгъл, а проклетията една педя по-надълбоко…
— Идеално. Щях да направя същото, ако се бях сетил да взема малко с мене…
— Имаш запас?
— Съвсем достатъчно.
— Тия тука са ми последните.
— Това мога да го оправя, Кътъл.
— Е, за това, Фид…
— Стрингс.
— За това, Стрингс, си спечели целувка.
— Нямам търпение.
Гамът поклати глава. „Сапьори.“
Експлозията изтътна два пъти и разтресе земята. Камъните се разхвърчаха от купчината пръст — самата тя полетяла към небето — с пукот и трясък. Цяла третина от легиона се прекатури и помете и останалите.
Смайващото бе, че никой като че ли не пострада фатално, сякаш Кътъл по някакъв начин бе насочил силата на взрива надолу и изпод камъните.
След като и последните отломки изтрополиха по земята, адюнкта Тавори и Гамът отново тръгнаха напред.
Кътър стоеше с лице към смълчаната тълпа, вдигнал високо граната в ръката си. Гласът му загърмя към новобранците.
— Следващият боец, който мръдне, това нещо му пада в краката, и ако си мислите, че не се меря добре, може да пробвате! Тъй. Сержанти и ефрейтори! Вдигате се лекичко и бавно. Намирате си отделенията. Тук отпред сержант Стрингс ви е начертал една хубава права линийка — така, малко се е пообъркала, тъй че я чертае отново — и значи отивате до нея кротко, с пръсти на четири санта от нея, петите събрани! Това го правим както трябва, или ще гинат хора!
Сержант Стрингс вече се движеше по челната редица, за да се държи линията, и разреждаше войниците на лакът един от друг. Отново се развикаха офицери, но вече не толкова силно като преди, защото новобранците се бяха смълчали. Легионът бързо започна да се оформя.
Новобранците наистина се бяха смълчали… и бяха втрещени, забеляза Гамът, щом двамата с адюнктата се върнаха на предишната си позиция, съвсем близо до зейналия димящ кратер. Втрещени и зяпнали… в лудия, вдигнал глинената топка високо над главата си. След миг Юмрукът пристъпи и застана до Кътъл.
— Убил си благородник? — попита той тихо, без да откъсва поглед от стягащите се редици.
— Тъй вярно, Юмрук. Убих.
— В Кучешката верига ли е бил?
— Беше.
— Както и ти, Кътъл.
— Докато не ме удари копие в рамото. Заминах с другите на „Силанда“. Изтървах последния спор, вярно. Ленестро беше… вторият. Исках Пулик Алар най-напред, ама Алар избяга с Малик Рел. И двамата исках да ми паднат в ръчичките, Юмрук. Може да си мислят, че спорът е свършил, но не и за мен.
— Ще се радвам, ако приемеш предложението ми за команда — каза Гамът.
— А, не, благодаря, сър. Вече съм си зачислен в отделение. Отделението на сержант Стрингс всъщност. Устройва ме напълно.
— Откъде го познаваш?
Кътъл го погледна, присвил очи, и отвърна безизразно:
— Никога не съм го срещал, сър. Сега, ако ме извините, му дължа една целувка.
След по-малко от четвърт камбана Осми легион на Юмрук Гамът стоеше неподвижен в стегнати, равни редици. Тавори все още не бе проговорила. Кътъл и сержант Стрингс се бяха върнали в Четвърто отделение на Девета рота.
Тавори като че ли взе някакво решение, махна с ръка зад себе си и Юмрук Тене Баралта и Блистиг тръгнаха напред. След няколко мига се изравниха с Гамът и спряха. Очите на адюнктата се приковаха в Блистиг.
— Вашият легион чака на съседния булевард, нали?
Мъжът — лицето му беше зачервено — кимна.
— Направо са луднали от жегата, адюнкта. Но тази проклетия, дето гръмна, ги укроти.
Погледът й се измести към Червения меч.
— Юмрук Баралта?
— Кротнаха, адюнкта.
— Щом освободя Осми и напуснат плаца, останалите да влизат по ротно. Всяка рота заема позиция и когато са готови, влизат другите. Може да е по-бавно, но поне няма да се наложи да повтаряме хаоса, на който току-що станахме свидетели. Юмрук Гамът, доволен ли сте от строя на вашите бойци?
— Напълно, адюнкта.
— Аз също. Вече можете да…
Но не продължи, след като видя, че погледите на тримата строени пред нея мъже са се вторачили някъде над рамото й; а сред четирите хиляди воини, застанали мирно, изведнъж се възцари пълна тишина — никакво шумолене, никакво покашляне. Защото Осми легион си беше поел дъх и го бе затаил.
