Перла вдигна вежди.
— Изнервена и нещастна?
Тя направи кисела физиономия и тръгна към вратата.
— Искам да те предупредя — каза той. — Рашан… и за двама ни ще е най-добре да го избягваш. Има риск да се привлече… внимание.
Пазачът седеше до една бала слама пред портата на имението. Светлозелените му очи проследиха Лостара и Перла, докато се приближаваха. От месинговата халка на едното му ухо висеше малка кост от човешки пръст. Изглеждаше болнав. Пое си дълбоко дъх и почти изпъшка:
— Авангардът сте, а? Върнете се и й кажете, че не сме готови.
Лостара примига и погледна Перла. Той се усмихваше.
— На пратеници ли ти приличаме?
Очите на часовия се присвиха.
— Не съм ли те виждал да танцуваш на една маса в кръчмата на Пъгрут?
Перла се ухили широко.
— Имаш ли си име, войник?
— Мейби9.
— Е, и какво е то?
— Току-що го ти го казах. Мейби. Буква по буква ли да ти го издиктувам?
— Можеш ли?
— Не. Просто се чудех дали си съвсем тъп. Е, щом не сте авангардът на адюнктата, да ни предупредите за тая изненадваща инспекция, какво искате тогаз?
— Момент — каза намръщено Перла. — Как може една инспекция да е изненадваща, ако има предупреждение?
— Кълна се в бръчкавите пети на Гуглата, наистина си тъп. Точно така става…
— Предупреждение, викаш. — Погледна Лостара, намигна й и добави: — Днес май цял ден само това правя. Слушай, Мейби, адюнктата няма да предупреждава за инспекциите си — и не очаквам и офицерите ви да го направят. Тя си има свои правила и гледайте да свикнете с тях.
— Все пак не ми каза какво искате.
— Трябва да поговоря с един войник от Пето отделение на Девета рота, а доколкото разбрах, е настанен във временните спални тук.
— Е, аз съм в Шесто, не съм в Пето.
— И какво?
— Ами, ясно е, нали? Не искате да говорите с мен. Айде влизайте, че ми губите времето. И по-бързо, че не ми е много добре.
Пазачът отвори портата и изчака да влязат, погледът му се задържа дълго на полюшващите се бедра на Лостара, преди да затръшне портата и да я заключи.
Балата слама до него изведнъж засия и се преобрази в едър младеж, скръстил крака върху калдъръма.
Мейби въздъхна.
— Друг път не го прави — не и близо до мен, Балгрид. Драйфа ми се от тая магия.
— Нямах избор, освен да задържа илюзията — отвърна Балгрид и обърса с ръкав потното си чело. — Тоя кучи син е Нокът!
— Тъй ли? Бях готов да се закълна, че съм го виждал в женски дрехи да танцува в Пъг…
— Ще млъкнеш ли най-после? Жалко за горкото копеле, дето го търси в Пето!
Мейби изведнъж се ухили.
— Ей, ти току-що преметна жив Нокът с проклетата си илюзия! Браво!
— Не си единственият, на който му се драйфа — измърмори Балгрид.
След трийсет крачки през каменния двор Лостара и Перла се озоваха пред конюшните.
— Забавно беше — каза Перла.
— Кое?
— О, просто да ги видя как се потят.
— Те?
— Мъжът и балата, разбира се. Е, стигнахме. — Тя посегна да дръпне едното крило на вратата, но Перла я стисна за китката. — Момент. Виж, всъщност вътре са повече от един, които трябва да поразпитаме. Двама ветерани — остави го на мен. Има и едно момче, бил е пазач в миньорския лагер. Въздействай му с чара си, докато аз говоря с другите двама.
Лостара го зяпна слисано.
— Чар ли!
Перла се усмихна широко.
— Да. И ако го накараш да лапне по теб, смятай го за бъдещо вложение в случай, че момчето по-късно ни потрябва.
— Разбирам.
Тя отвори вратата и отстъпи встрани, за да го пусне пред себе си. Вонеше ужасно — на пикоч, пот и мокра слама. Беше пълно с войници, налягали или насядали по нарове или скъпи мебели, домъкнати от главната къща. Нямаше много разговори, а и те стихнаха, щом всички завъртяха глави към двамата непознати.
— Благодаря за вниманието — каза Перла високо. — Бих искал да поговоря със сержант Геслер и ефрейтор Сторми.
— Аз съм Геслер — обади се един як мъж с лице като бронз, изпружен на някакъв плюшен диван. — Оня, дето хърка под коприните, е Сторми. И ако ви е пратил Облат, кажете му, че ще се изплатим… някой ден.
Перла се усмихна, махна с ръка на Лостара да го последва и тръгна към сержанта.
— Не съм тук, за да ви прибирам дълговете. По-скоро бих искал да поговоря с вас насаме за последните ви… приключения.
— Аха. И кой, в името на копитото на Финир, си ти?
— Въпросът е от имперска важност — отвърна Перла и погледът му се спря на Сторми. — Ти ли ще го събудиш, или да го направя аз? Освен това спътничката ми иска да поговори с един ваш войник, Пела.
Геслер се усмихна хладно.
— Искаш да будиш ефрейтора ми? Давай. Колкото до Пела, не е тука в момента.
Перла въздъхна и пристъпи до леглото. Огледа за миг купчината скъпи коприни и хъркащия под тях ефрейтор, наведе се и дръпна рязко завивките.
Ръката, която се стрелна към десния пищял на Перла — между коляното и глезена, — беше толкова голяма, че почти сграбчи целия крак. Надигането, което последва, накара Лостара да зяпне.
Нагоре. Перла изкрещя. Нагоре — и Сторми скочи от кревата като мечка, събудена от зимния си сън, с рев, изтръгнал се от дробовете му.
Ако помещението беше с обикновен таван — вместо няколкото греди, кръстосани под покрива на конюшнята, от които за щастие нито една не се оказа точно отгоре — Перла щеше да се натресе в него, и то здраво, когато изхвърча във въздуха, вдигнат само от ръката, стиснала пищяла му. Вдигна го, след което го запокити.
Нокътят полетя, размахал ръце, коленете му изхвърчаха над главата, краката изритаха, щом ръката на Сторми го пусна. Тупна тежко на земята и се сви на кълбо.
Ефрейторът вече стоеше прав — чорлав, с рошава рижа брада, забравата на съня се стапяше от очите му като борови иглички, хвърлени в огъня — огън, който бързо кипна в ярост.
— Казах никой да не ме буди! — ревна той и размаха ръце, сякаш искаше да спипа поне няколко омразни гърла. Светлосините му очи изведнъж се спряха на Перла, който вече се изправяше на четири крака. — Тоя ли е кучият син? — попита Сторми и пристъпи към него.
Лостара прегради пътя му.
