командвал гребците. Изчезнала е, уви.
— А без тази свирка корабът просто си седи тук.
Мъжът кимна.
— Колко жалко, нали? Представи си: кораб с екипаж, който не трябва да храниш, не се нуждае от почивка, никога не се бунтува.
— Можеш да си го задържиш. — Лостара се обърна към вратата. — Мразя корабите. Винаги съм ги мразила. А този го напускам веднага.
— Не виждам причина да не те придружа — сви рамене Перла. — Път ни чака в края на краищата.
— Нима? Накъде?
— „Силанда“ е пътувал през лабиринти — от мястото, където го е намерил Геслер, докато не се появи отново в този свят. Доколкото схващам, този път е прекосил континента, от Северно Отатаралско море до залива Ейрън. Щом Фелисин, Хеборик и Баудин са скочили от борда, напълно е възможно да са се появили някъде по този път.
— За да се озоват в разгара на въстанието.
— В сравнение с това, от което са бягали, напълно е възможно да са го приели за далеч не толкова ужасна перспектива.
— Докато не са се натъкнали на банда разбойници.
Девета рота на капитан Кенеб бе призована да се яви на три етапа на парадния терен. Предварително предупреждение нямаше — просто пристигна офицер и заповяда войниците да се изнесат на бегом.
Най-напред тръгнаха Първо, Второ и Трето отделение — тежката пехота, всичко трийсет войници с плочеста броня и плетени задтилници, леки щитове и дълги копия, къси копия за мушкане, стегнати на гърбовете, шлемове със забрала и с гребени, с кортици и двуроги къси вили на коланите.
След тях беше морската пехота: Четвърто, Пето и Шесто отделение на Ранал. После — ядрото на ротата, полутежката пехота — от Седмо до Двадесет и четвърто отделение. Бяха само малко по-леко снаряжени от тежката пехота и между тях в добавка имаше войници, обучени да боравят с къси и дълги лъкове и копия. Всяка рота трябваше да действа като самостоятелна част, тоест бойците да разчитат само на себе си и да си оказват взаимна поддръжка.
Стрингс застана пред отделението си и огледа Девета. Първият им сбор като отделна част. Очакваха пристигането на адюнктата в стегнати редици, без да говорят много, в пълна униформа и въоръжение.
Денят гаснеше бързо и въздухът бе милостиво прохладен.
Лейтенант Ранал обходи трите отделения морски пехотинци, напред и назад, бавно. Гладко обръснатото му лице беше лъснало от пот. Най-сетне спря точно пред Стрингс.
— Е, сержант. Идеята беше твоя, нали?
— Сър?
— Проклетите кокали от пръсти! Най-напред се появиха във вашето отделение — сякаш нямаше да го забележа. А сега чух от капитана, че това се разпространява във всички легиони. Всички гробища из града се ограбват! И това ще го кажа… — Приближи се до него и продължи с тихо ръмжене: — Ако адюнктата попита кой е виновен за последната храчка в лицето й след това, което стана вчера, няма да се поколебая да те посоча.
— Храчка в лицето й? Лейтенант, вие сте идиот. Вижте, при портата се събраха офицери. Съветвам ви да си заемете мястото, сър.
С почервеняло от гняв лице, Ранал рязко се обърна и застана на мястото си пред трите отделения.
Адюнктата поведе, антуражът й повлече крак след нея.
Капитан Кенеб я чакаше. Стрингс го помнеше от първия ужасен сбор. Малазанец. Разправяха, че гарнизонът му бил навътре в континента, сражавал се, когато ротата му била надвита. След това — бягството на юг, чак до Ейрън. В това имаше достатъчно поводи да се замисли дали този мъж не е хванал пътя на страхливците. Побягнал пръв, вместо да загине с войниците си. Нали в края на краищата така повечето офицери надживяваха частите си. Ако питаха него, офицерите не струваха пет пари.
Адюнктата вече говореше с него. След това капитанът отстъпи, отдаде чест и покани Тавори да се приближи до строените бойци. Но вместо това тя пристъпи към него, пресегна се и пипна нещо увесено на шията му.
Стрингс се ококори. „Проклето кокалче от пръст.“
Размениха още няколко думи, после адюнктата кимна и продължи към отделенията.
Сама, с бавни крачки, с безизразно изражение.
Стрингс видя как трепна лицето й, щом огледа строените отделения. Него, после Кътъл. След дълга пауза, през която беше загърбила вдървения като глътнал бастун лейтенант Ранал. Най-сетне се обърна към него.
— Лейтенант.
— Адюнкта.
— Изглежда, между вашите войници се разпространяват нестандартни… добавки към снаряжението. Много повече, отколкото при другите роти, които прегледах.
— Да, адюнкта. Въпреки заповедите ми. И знам кой е виновникът…
— Не се съмнявам — прекъсна го тя. — Но това не ме интересува. Бих предложила обаче да се установи известна униформеност за тези… накити. Може би на оръжейния колан, срещу ножницата на меча. Освен това от гражданството на Ейрън има оплаквания. Най-малкото ограбените гробове и гробници би трябвало да се върнат в нормалното им състояние… доколкото е възможно, разбира се.
Объркването на Ранал бе очевидно.
— Разбира се, адюнкта.
— И можете да си отбележите — сухо добави адюнктата, — че в този момент само вие носите… нестандартна униформа на Четиринадесета армия. Съветвам ви да поправите това колкото се може по- скоро, лейтенант. А сега можете да освободите отделенията си. И на излизане предайте указанието ми на капитан Кенеб, че може да продължи с придвижването на средната си пехота в челото на ротата.
— Д-да, адюнкта. Веднага. — И отдаде чест.
Тя се върна при антуража си. Стрингс си пое дъх. „О… Браво, момиче!“
Гърдите на Гамът се бяха стегнали от болка, докато гледаше как адюнктата се връща при чакащата я свита. Душата му вреше от чувства. Който и да го беше измислил това, заслужаваше… ами, една проклета целувка, както щеше да каже Кътъл. „Обърнали са поличбата. Обърнали са я!“
Видя върналия се плам в очите на Тавори, щом тя се приближи до тях.
— Юмрук Гамът.
— Адюнкта?
— Четиринадесета армия трябва да има знаме.
— Да, така е, наистина.
— Бихме могли да се вдъхновим от самите войници.
— Разбира се, адюнкта.
— Ще се погрижите ли за това? Преди тръгването ни утре?
— Да.
От портата към тях препусна вестоносец. Яздеше в галоп и дръпна юздите точно пред Тавори. Скочи от седлото и се приближи. „Богове… Дано не е лоша вестта… точно сега…“
— Докладвай — заповяда адюнктата.
— Три кораба, адюнкта — отвърна задъхано вестоносецът. — Току-що докретаха в залива.
— Продължи.
— Доброволци! Воини! С коне и бойни псета! На пристанището е хаос!
— Колко са? — попита Гамът.
— Триста, Юмрук.
— Откъде са, в името на Гуглата?
Вестоносецът извърна очи към Нил и Недер.
— От Уик. — И отново срещна погледа на Тавори. — Адюнкта! Това е кланът на Враната.
