— Бих искал да науча всичко, което можеш да ми кажеш за тези седмина, които са те намерили, Арамала.
— Добре. Но нека и аз да те попитам нещо. Преди да дойдеш тук, си минал през едно място, където си видял… пленени… Джаг. Разбира се, ще освободя онези от тях, които все още са живи.
— Разбира се.
— Те са полукръвни.
— Да, каза ми го вече.
— Не се ли чудиш каква е другата половина?
Той я изгледа намръщено.
Тя се усмихна.
— Май имам да ти казвам много неща.
След много време Карса Орлонг излезе от кулата и продължи по дирите на войската, извън смразената земя на Омтоуз Феллак.
Когато най-сетне излезе от лабиринта, в късния следобед на своя роден свят, се озова в подножието на верига обрулени хълмове. Спря, погледна през рамо и очите му успяха да различат, на самия хоризонт, някакъв град — навярно Сарпачия — и смътен блясък на далечна река.
По низините под хълмистата верига не се виждаха села и ферми, нито стада се мяркаха по прорязаните им склонове.
Т’лан Имасс се бяха появили отново тук, преди него, макар и да не бяха останали следи от преминаването им през хълмовете. В този свят оттогава бяха изтекли десетилетия. Беше в покрайнините на Джаг Одан.
Когато стигна до подножията и започна да се катери по обруления склон, се надигна прах. Голата скала изглеждаше болнава, поразена сякаш от някаква неестествена развала. Парчета от нея се откъртваха под краката му и се търкаляха надолу.
Билото се оказа тясно, с ширина не повече от три разкрача и покрито с натрошени камъни и излиняла трева. От другата му страна склонът пропадаше стръмно към широка долина, с морени, издигащи се в основата й. Отсрещният бряг на долината, на над пет хиляди разкрача отстояние, бе стръмна, ръждива на цвят скала.
Карса не можеше да си представи що за природни стихии са сътворили този пейзаж. Морените долу бяха възникнали като че ли от ерозия, от буйни пороища, текли през долината, или от свирепи ветрове, изровили каналите — процес, изискващ много повече време. Или пък цялата долина някога е била равна с околните хълмове, но бе претърпяла някакво гигантско свличане? Разядената скала предполагаше някакъв дълъг процес на промиване, засегнал целия район.
Той заслиза по склона.
И скоро откри, че целият е разровен от кухини и ями. Мини, ако можеше да се съди по могилите натрошен камък пред тях. Но не калаени, нито медни. Кремък. Широките лъскаво кафяви жили се извиваха по склона като рани.
Карса присви очи към морените. Не бяха огладени, а назъбени и очукани. Самото дъно на долината, доколкото можеше да види, бе покрито с остри ръбести камъчета. Отломки от къртенето на кремъка.
„Само в тази долина цяла армия е могла да направи каменните си оръжия.“
А кремъкът тук съвсем не беше изчерпан.
Гласът на Байрот Гилд изпълни ума му: „Карса Орлонг, кръжиш около истините като вълк единак около стар лос.“
Карса изсумтя. От другата страна се виждаха още кухини, всечени в стръмната скала. Той се спусна в потъналото в сянка дъно на долината и продължи към тях. Пластът чакъл под стъпалата му беше дебел, местеше се коварно и острите камъчета се забиваха в меките му подметки. Миришеше на варовита прах.
На една трета височина се озова под широкото устие на пещера. Сипеят пред него започна да се свлича опасно, щом се закатери нагоре. Най-сетне се добра до пещерата и влезе.
Слънцето вече се бе снишило и вътре цареше полумрак. Теблорът остави торбата си на каменния под и запали фенера си.
Стените бяха от твърд варовик, почернял от огъня, поддържан поколения и поколения наред, таванът бе висок. На десетина крачки навътре проходът се стесняваше. Карса се присви и се промъкна през малкия отвор.
Вътрешната пещера беше огромна. На отсрещната стена смътно се виждаше жила от чист кремък, достигаща почти до високия таван. В околните стени бяха изровени дълбоки ниши. От една цепнатина в центъра струеше бледата светлина на слънцето. Точно под нея имаше купчина песъчлива пръст и от нея беше израснало чворесто дръвче — гулдинда, не по-високо от коленете му, с по-тъмнозелени листа от обикновено.
Това, че дневната светлина можеше да проникне през две трети от стръмнината, само по себе си беше чудо… но това дърво…
Карса пристъпи до една от нишите и я освети с фенера. Зад нея имаше друга. И беше пълна с кремъчни оръжия. Някои натрошени, но повечето — непокътнати. Мечове, двуостри брадви с костени дръжки, стотици и стотици оръжия, осеяли пода. „Оръжията на мъртвите. Оръжията на победените.“ Знаеше вече, че във всяка пещера по тази скала ще намери същото.
Но това не бе важно за него. Той остави фенера до кремъчния стълб и изправи рамене.
— Уругал Втъкани, Бероук Тих глас, Калб Безмълвен ловец, Теник Разбити, ’Сибалле Неоткрита, Халад Гиганте, Имрот Жестоки. Ликове в Скалата, богове на Теблор. Аз, Карса Орлонг, от племето Урид на Теблор, ви доведох тук. Бяхте сломени. Отлъчени. Без оръжия. Направих това, което ми повелихте. Доведох ви тук.
Отвърна му хрипливият глас на Уругал.
— Ти намери това, което ни беше отнето, Карса Орлонг. Ти освободи своите богове.
И призракът на Уругал бавно започна да се въплъщава. Нисък плещест воин с едри кости, по-нисък от чедата на равнината, но много по-широк в раменете. Костите на крайниците му бяха натрошени — доколкото Карса можеше да види между стегнатите каишки и парчетата кожа, с които бяха овързани: държаха ги. Други каишки стягаха гърдите му.
— Карса Орлонг, ти намери оръжията ни.
Воинът сви рамене.
— Стига наистина да са сред хилядите в тези пещери.
— Тук са. Те не ни предадоха.
— Но Ритуалът — да.
Уругал килна глава. Шестимата други богове вече също се въплъщаваха.
— Значи разбираш.
— Да.
— Физическите ни тела се връщат, Карса Орлонг. Пътуваха дълго, лишени от дух, съхранени само от нашата воля…
— И от онзи, комуто служите — изръмжа Карса.
— Да. От онзи, комуто служим. Ние също те водихме, главатарю. И сега ще дойде наградата ти — за това, което ни даде.
— Събрали сме армия, Карса Орлонг — заговори ’Сибалле Неоткритата. — Всички онези деца, принесени в жертва пред Ликовете в Скалата. Те са живи, главатарю. Подготвени са. За теб. Армия. Народът ти е нападнат. Жителите на равнината трябва да бъдат отблъснати, армиите им — унищожени. Ще пометеш надолу със своите легиони, през земите им, и ще избиеш равнинците.
— Да.
— Седемте бога на Теблор вече трябва да станат осем — каза Уругал.
Халад — най-едрият от всички, изгърбен и чудовищен, пристъпи напред.
— Трябва да си направиш меч, Карса Орлонг. От камък. Мините отвън те чакат — ние ще те научим…
