шлемове.
Падналите воини очертаваха огромен полукръг около ниска четвъртита кула. Очуканите й каменни стени бяха нашарени с ледени висулки, портата зееше, потънала в мрак.
Карса продължи през леденото поле. Мокасините му скърцаха през леда и снега.
Входът на кулата беше достатъчно висок, за да може да мине, без да сведе глава. Каменният под беше осеян с натрошени мебели и останки от още паднали воини. В средата нагоре се виеше спирално стълбище, направено като че ли от желязо.
Доколкото можеше да прецени по разпръснатите парчета, мебелите по-скоро бяха като за теблор, отколкото за равнинец.
Горе имаше само едно ниво, зала с висок таван и покрити с рафтове стени. Разкъсани свитъци, книги с кожени подвързии, счупени стъкленици и грънци запращяха под краката му; голяма маса, разцепена наполовина, бе избутана до една от стените. А в разчистеното пространство на пода…
— Добре дошъл в скромната ми обител, Теломен Тоблакай.
Карса се намръщи.
— Кръстосах меч с един като тебе. Икариум. Като теб, но не съвсем.
— Защото е полукръвен, разбира се. Аз не съм. Аз съм Джагът, а не джаг.
Лежеше просната сред кръг от камъни с големината на юмрук. Върху гърдите й тежеше голям камък и топлината от него се вдигаше на вълни. Въздухът в залата беше вихрушка от пара и скреж.
— Окована си в магия. Армията е търсела теб, ала не са те убили.
— Не можаха, ако трябва да сме по-точни. Но рано или късно Ритуалът Телланн ще унищожи сърцевината на Омтоуз Феллак, което на свой ред ще доведе до гибелта на Джаг Одан — дори в този момент северният лес се свива към равнините, а откъм юг пустинята отнема все повече от одана, моето отечество.
— Твоето убежище.
Тя оголи бивни в подобие на усмивка.
— За Джагът те вече са едно и също, Теломен Тоблакай.
Карса бавно огледа потрошените вещи по пода. Оръжия нямаше, а и жената не беше облечена в броня.
— Когато тази сърцевина на Омтоуз Феллак загине, ти също ще умреш, нали? Но спомена само за Джаг Одан. Все едно, че собствената ти смърт е по-маловажна от тази на земята ви.
— Наистина е по-маловажна. В Джаг Одан миналото все още е живо. Не само в моята загиваща раса — малцината, които успяха да се спасят от Логрос Т’лан Имасс. Там все още има древни зверове, които скитат по голите земи покрай ледовете. Животни, изчезнали навсякъде другаде, най-вече под ловните копия на Т’лан Имасс. Но в Джаг Одан нямаше Имасс. Убежище, както каза.
— Животни? Включително и джагски коне?
Видя как се присвиха странните й очи. С вертикални зеници, заобиколени от сребристосиво.
— Конете, които гледахме някога за езда. Да, в одана те са подивели. И са останали малко, защото ловците на Трелл идват от запад да ги ловят. Всяка година. Както правят с много други зверове.
— Защо не си се опитала да ги спреш?
— Защото се криех, скъпи ми воине.
— Лоша тактика.
— Откри ме група съгледвачи на Т’лан Имасс. Унищожих повечето, но един се спаси. От този момент знаех, че армията им рано или късно ще дойде. Вярно, те не бързаха, но пък времето е това, с което разполагат в изобилие.
— Група съгледвачи? Колко унищожи?
— Седем.
— И останките им са между тези, които са около кулата?
Тя се усмихна отново.
— Не мисля, Теломен Тоблакай. За Т’лан Имасс унищожението е провал. Провалът трябва да се накаже. Методите им са… сложни.
— А тези воини, които лежат долу? И другите около кулата?
— Паднаха, но се провалиха.
— Враговете трябва да се убиват — изръмжа теблорът. — Не да се пленяват.
— Не бих възразила на този възглед — отвърна жената Джагът.
— Нищо зло не долавям в тебе.
— Отдавна не бях чувала такива думи. Дори във войните с Т’лан Имасс те бяха неуместни.
— Трябва да отвърна на неправдата.
— Както решиш.
— Нуждата надмогва всякаква предпазливост. Е, Делъм Торд би се усмихнал на това.
— Кой е Делъм Торд?
Без да отвръща, Карса свали торбата от раменете си, хвърли настрана мечото си наметало и пристъпи към каменния кръг.
— Стой назад! — изсъска тя. — Това е Висш Телланн…
— А аз съм Карса Орлонг, Теблор — изръмжа воинът. И изрита настрана няколко камъка.
Пламъците изригнаха, жадни да го погълнат. Карса се присви, изръмжа и тръгна през тях, хвана каменната плоча с две ръце, изпъшка и я вдигна. Пламъците го загръщаха, напираха да откъснат плътта от костите му, но той изръмжа още по-силно, обърна се и запокити грамадната плоча настрана. Тя се удари в стената и се пръсна.
Огньовете затихнаха.
Карса се отърси и погледна надолу.
Кръгът беше прекъснат. Жената Джагът го гледаше с широко отворени очи, ръцете и краката й потръпваха.
— Никога не е било досега — въздъхна тя и поклати невярващо глава. — Невежество, изковано в оръжие. Удивително, Теломен Тоблакай.
Карса се наведе над торбата си.
— Гладна ли си? Жадна?
Тя бавно се надигна. Т’лан Имасс я бяха съблекли, оставили я бяха съвсем гола, ала изглеждаше незасегната от студа. Изглеждаше млада, макар Карса да подозираше, че съвсем не е така. Усещаше очите й, приковани в него, докато приготвяше храната.
— Кръстосал си меч с Икариум. Такава злощастна среща винаги завършва по един начин, ала това, че си тук, доказва, че някак си го избягнал.
Карса сви рамене.
— Спорът ни несъмнено ще продължи, щом се срещнем пак.
— Как се озова тук, Карса Орлонг?
— Търся си кон. Пътуването щеше да е дълго и разбрах, че този свят на сънищата може да го съкрати.
— А, онези двама призрачни воини зад тебе. Все пак тежък риск си поел, като си тръгнал през лабиринта Телланн. Дължа ти живота си, Карса Орлонг. — Тя бавно се изправи. — Как мога да ти се отплатя?
Карса също се изправи да я погледне и се изненада — и се зарадва, — като видя, че почти не му отстъпва на ръст. Косата й бе дълга, тъмнокафява, вързана отзад. Изгледа я за миг и отвърна:
— Намери ми кон.
Тънките й вежди леко се вдигнаха.
— Това ли е всичко, Карса Орлонг?
— Може би още нещо. Как се казваш?
— Това ли само ще ме попиташ?
— Не.
— Арамала.
Той кимна и отново се залови с храната.
