„Гибелна опасност е яхнала раменете ти, Тоблакай. Заплаха лъха от тебе — още една причина да не се караме с теб. Сили жадуват за твоята душа. Твърде много. Твърде гибелни. Ала се вслушай в предупреждението ни: счепкаш ли се с някой от тези пътници… светът ще съжали. Светът, воине.“
Карса отново сви рамене.
— С никого не мисля да се бия засега, д’айвърс. Макар че ако бъда предизвикан, няма да съм аз виновният за каквото там ще претърпи светът. Хайде, стига приказки. Отдръпнете се от пътя ми или ще ви избия.
Вълците се поколебаха.
„Кажи им, че Риландарас се е опитал да те разубеди. Преди да си извършил онова, което ще унищожи света.“
Той ги изчака, докато се спуснат по склона.
Смехът на Байрот Гилд отекна като далечен гръм в ума му. Карса кимна.
— Никой не би поел вина за нещо, което все още не се е случило — избоботи той. — Това само по себе си е любопитно предупреждение.
„Наистина растеш, Карса Орлонг. Какво ще правиш сега?“
Карса изръмжа и отново стегна меча на гърба си.
— Какво ще правя ли, Байрот Гилд? Ами, искам да ги срещна тия страховити пътници, разбира се.
Този път Байрот Гилд не се засмя.
Вадички вода от стапящия се сняг се стичаха по ронливата скала под краката на Карса. Склонът пред него се спускаше към скалисто плато, с плоските гърбици на пясъчните скали, увенчани с лед и сняг. Въпреки яркото следобедно слънце тесните криволичещи вади между скалите оставаха в дълбока сянка.
Но снегът под нозете му беше изчезнал и той усещаше топлината във въздуха. Пътят надолу като че ли беше само един, по-скоро коритото на поток, отколкото пътека. След като дирите се бяха заличили, теблорът можеше само да приеме, че двамата странници пред него са тръгнали по същия път.
Движеше се вече по-бавно, с натежали от умора крака. Истината за тази умора не беше нещо, което щеше да разкрие пред вълците д’айвърс, но тази заплаха вече беше зад гърба му. Беше готов да рухне всеки момент — едва ли най-подходящото, след като му предстоеше да кръстоса меч с демон, способен да унищожи цял свят.
Краката му продължаваха да го носят напред, сякаш по своя воля. Като обречени.
„А обречеността е паметник сама по себе си, Карса Орлонг.“
— А, пак ли се върна да ме дъвчеш като помияр, Байрот Гилд? Поне някакъв съвет да ми беше дал. Този Риландарас, този д’айвърс… Прокобни бяха думите му, нали?
„Нелепо прокобни, главатарю. Няма сили на този свят — и на никой свят, — които да представляват такава абсолютна заплаха. Изречена с трескавия трепет на страха. Вероятно е нещо лично — онзи, който крачи напред, си е имал работа с така наречения Риландарас и д’айвърс е този, който е пострадал от срещата.“
— Сигурно си прав, Байрот Гилд. Делъм Торд, от дълго време мълчиш. Ти какво мислиш?
„Притеснен съм, главатарю. Този д’айвърс все пак беше могъщ демон. В толкова форми да се превъплъти и да остане един. Да говори в ума ти като бог…“
Лицето на Карса се разкриви в гримаса.
— Бог… или двойка духове. Не е демон, Делъм Торд. Ние, Теблор, много нехайно използваме тази дума. Форкрул Ассаил. Соултейкън. Д’айвърс. Всъщност всички те не са никакви демони, защото никой от тях не е бил призован в този свят, никой от тях не е от друго селение, всички са от това. Всъщност те не са по- различни от нас, Теблор, нито от чедата на равнината. Не са по-различни от ризаните или комарите, от конете или кучетата. Всички те са от този свят, Делъм Торд.
„Както кажеш, главатарю. Но ние, Теблор, никога не сме опростявали употребата на думата. Демон също така се отнася за поведение и в този смисъл всички неща могат да са демонични. Онзи, който се назова Риландарас, ни преследваше и ако не го беше довел до изтощение, щеше да нападне, въпреки уверенията му в обратното.“
Карса се замисли над това и кимна.
— Прав си, Делъм Торд. Съветът ти към мен е да бъда предпазлив. При теб винаги е било така, тъй че не съм изненадан. Въпреки това няма да пренебрегна думите ти.
„Разбира се, че ще ги пренебрегнеш, Карса Орлонг.“
Последна ивица светлина и теблорът навлезе в сянката. Пороят се надигна до глезените му, щом коритото се стесни, и трябваше да стъпва предпазливо, за да не се подхлъзне. Отново започна да вижда дъха си.
Малко по-нависоко от лявата му страна имаше нещо като скална издатина, незасенчена и суха като кост. Карса се закатери по разровения бряг на дерето, покатери се на нея, изправи се и я огледа. Не приличаше на естествено образувание. Стената на самото плато като че ли беше огладена преди много време, на височина два пъти ръста му. По нея се виждаха пиктограми, напукани и станали безцветни с изтеклите столетия. Процесия човешки фигури, всички в мащабите на обитателите на равнините, гологлави и само с препаски на слабините. Държаха ръцете си вдигнати високо, с протегнати пръсти, сякаш се бяха вкопчили във въздуха.
Самият път беше прорязан от пукнатини от непрестанно падащите камъни. Изглеждаше обаче направен от един-единствен каменен къс — което бе невъзможно, разбира се. Пътят лъкатушеше покрай извивката на платото и стигаше до нещо като рампа, която се губеше в мъглата и сигурно водеше надолу в равнината. Напред и вдясно се виждаха каменни кули — Карса знаеше, че отвъд тях се простира морето Лонгшам.
Умората го принуди да спре. Той смъкна торбата от раменете си и седна. Пътуването дотук бе дълго, но теблорът знаеше, че пътят, който го чака, е още по-дълъг. И като че ли до края щеше да го извърви сам. „Защото тези призраци са си просто призраци. Може би наистина не са нищо повече от плод на ума ми.“ Неприятна мисъл.
Отпусна глава на стопления от слънцето камък.
Примига и отвори очи. Тъмнина.
„Събуди ли се вече, главатарю? Чудехме се дали този твой сън няма да се окаже вечен. Напред екнат звуци — чуваш ли ги? О, идат отдалече, но така е по тази земя, нали? Все пак… местят се камъни, мисля. Хвърлят ги. Твърде бавно и ритмично, за да е свлачище. Двамата странници, би могъл да заключи човек.“
Карса се надигна и се разкърши. Трополенето на камъни се чуваше ясно, но Байрот Гилд беше прав — идеше отдалече. Той седна до пътната си торба и извади храна и вода.
Беше почти на разсъмване. Работещите напред по пътя явно бяха подранили.
Карса започна да закусва, без да бърза. Когато най-сетне бе готов да продължи, небето на изток беше порозовяло. Той огледа меча и бронята си и тръгна.
Отмереният тропот на камъните продължи цялата сутрин. Накрая Карса стигна рампата и видя под нея равнината, на една трета левга надолу. Малко преди да се отдели от планинския масив, пътят се разширяваше и в стената на платото се виждаха останки от град. Каменно свлачище ги беше погребало до средата, а над него се бяха струпали могили от по-късни свлачища.
Пред едно от тези по-малки свлачища бяха изпънати две шатри.
На триста крачки от тях Карса спря.
Малко оттатък шатрите някой разчистваше камъните с отмерен, едва ли не налудничав ритъм, хвърляше ги надолу и те се търкаляха по склона. По-наблизо, на една канара седеше друг — и докато първият беше висок — много по-висок от всеки равнинец, — вторият беше впечатляващо широк в раменете, тъмнокож и с тежка грива. Дъвчеше опърлен кози бут — останалото от козата все още се печеше на огромен шиш над ограденото с камъни огнище близо до двете шатри.
Карса огледа сцената, после сви рамене и тръгна напред.
Беше на по-малко от двайсет крачки, когато грамадният седнал на канарата варварин извърна глава и му махна с бута.
— Ела хапни. Проклетата коза направо ми изкара акъла, като падна от стръмнината, тъй че се чувствам
