— Или на небрежност. В края на краищата не боговете са важни, самото изстъпление, излизането извън себе си дарява смъртния с добродетелта…
— Да коленичи пред Реда? Сляп глупак…
— Редът ли? Говорех за състраданието…
— Добре, давай! Излез извън себе си, Леандрис! Не, още по-добре. Излез отвън.
— Само новият може да направи това, Касса. И по-добре да побърза.
Хеборик се изви, успя да погледне надолу, да зърне за миг лявата си ръка, китката, пръстите… които не бяха там. „Бог. Бог ги е взел. Сляп бях за това — призрачните ръце от нефрит ме бяха заслепили…“
Разтърси глава, щом крясъците и писъците изведнъж се усилиха, оглушителни, затъпяващи ума. Светът стана червен, червен като кръв…
Нещо го дръпна за ръката. Силно. Веднъж. Още веднъж…
Хеборик отвори очи. Видя над себе си безцветното платнище на шатрата. Беше студено.
Почти нечовешки звук се изтръгна от гърлото му, той се превъртя под завивките и се сви на кълбо. Затрепери.
„Бог. Намерил ме е бог!“
„Но кой бог?“
Беше нощ, може би не повече от камбана преди разсъмване. Станът беше притихнал, чуваше се далечен, изпълнен със скръб вой на вълци.
След малко Хеборик се размърда отново. Огънят от суха тор беше загаснал. Нямаше запален светилник. Той отхвърли завивките и бавно се надигна.
И се взря невярващо в ръцете си.
Бяха все така призрачни, но отатарала го нямаше. Силата на нефрита си оставаше, пулсираше смътно. Но сега по ръцете му се виждаха черни резки. Смътни, почти прозрачни косъмчета бяха поникнали по тях, плъзваха нагоре, извиваха се и продължаваха към лактите.
Татуировката му се беше преобразила.
И можеше да вижда, в най-дълбоката тъмница. С нечовешка яснота. Всеки контур се открояваше в очите му като в най-ясен ден.
Чу някакъв звук, долови движение и рязко извърна глава — но беше само ризан, кацнал леко като листо на покрива на шатрата.
„Ризан? На покрива на шатрата ми?“
Стомахът му изръмжа от внезапен глад.
Погледна отново татуировката по ръцете си. „Намерил съм си нов бог. Не онзи, когото търсех. И знам кой е той. Какво е.“
Обзе го горчивина.
— Потрябвал ти е дестраянт ли, Трийч? И просто си… взе един. Открадна го, от собствения му живот. Вярно, не е кой знае какъв живот, но все пак си беше мой. Така ли си наемаш следовниците? Слугите? Кълна се в Бездната, Трийч, много има да учиш за смъртните.
Гневът му заглъхна. Имаше дарове все пак. Един вид — размяна. Вече не беше сляп. И още по- необичайното — можеше да чува звуците от съседите си, спящи в своите шатри и юрти.
А там някъде, смътно, в почти затихналия въздух… миризмата на… насилие. Но беше далечна. Кръвта беше пролята по-рано. Някакъв дребен домашен спор вероятно. Трябваше да се научи да прецежда повечето от това, което му казваха новопридобитите сетива.
Хеборик изсумтя и се намръщи.
— Добре, Трийч. Май и на двама ни предстои да се учим. Но най-напред… да хапнем. И да пийнем.
Надигна се от постелята си. Движението беше смайващо плавно, макар че трябваше да мине известно време, преди Хеборик най-сетне да забележи, че нищо и никъде вече не го боли.
Твърде зает беше с пълненето на корема си.
Забравил бе загадките на нефритовите гиганти, на безбройните пленени в тях души, на раната, зейнала в Бездната.
Забравил бе също така смътната, оцапана с кръв тръпка от далечно насилие.
Избуяването на някои сетива по необходимост отнемаше от други. Правеше го блажено безчувствен за собствената му новопридобита праволинейност. Две истини, които отдавна беше разбрал, дълго нямаше да се появят, за да го разтревожат.
Че не съществуват безвъзмездни дарове.
И че природата винаги се стреми към баланс. Но че балансът не е просто понятие. Отплатата не съществуваше само във физическия свят. Друго, много по-мрачно равновесие беше възникнало… между минало и настояще.
Очите на Фелисин Младата изпърхаха и се отвориха. Беше спала, но с пробуждането си разбра, че болката не си е отишла, и ужасът от онова, което той й бе причинил, също си оставаше, макар и някак странно застинал в ума й.
В ограниченото й полезрение, току над пясъка, точно пред лицето й, беше изпълзяла змия. Едва сега разбра какво я е събудило — други змии се хлъзгаха по тялото й. Много змии.
Поляната на Тоблакай. Сега си спомни. Беше допълзяла дотук. И Л’орик я беше намерил, но след това си бе тръгнал. Да донесе церове, вода, постеля и шатра. Все още не се беше върнал.
Поляната се беше стаила, чуваше се само тихото хлъзгане на змиите. Клоните в тази гора не се движеха. Нямаше листа, които да пърхат в хладния полъх на вятъра. Тя се надигна да седне. Остра болка я пареше долу под корема, а раната, където беше откъснал плът — там, между краката й — гореше ужасно.
„Ще наложа този ритуал на своя народ, чедото ми, когато стана Върховният жрец на Вихъра. Всички момичета ще познаят това в моя нов, пресътворен свят. Болката ще отмине. Всяко усещане ще заглъхне. Нищо вече няма да изпитваш, защото няма в света на смъртните място за наслада. Насладата е най- тъмният път, защото води до загуба на контрол. А това не ни трябва. Не и сред жените ни. А ти ще се присъединиш към другите, към онези, които вече съм поправил…“
Две такива момичета бяха дошли след това, носеха инструментите за рязане. Бяха й замърморили окуражително, с мили думи. Благочестиво и сладко й шепнеха за добродетелите, които носело нараняването. Благоприличие. Вярност. Отказът от суетни копнежи, заличаването на всяко желание. Все добри неща, казваха й. Страстите били проклятието на света. Та нали тъкмо те, страстите, бяха подтикнали собствената й майка да замине, нали тъкмо заради тях беше изоставена тя? Копнежът за наслада бе отнел майката на Фелисин… от задълженията на майчинството…
Фелисин се наведе и се изплю в пясъка. Но вкусът от думите им не се махна. Не беше изненадващо, че мъже могат да мислят такива неща, да правят такива неща. Но че могат и жени… това наистина горчеше.
„Но те грешат. Не са прави. Да, майка ми ме изостави, но не заради прегръдката на любовник. Не, Гуглата я прегърна нея.“
Бидитал да стане Върховен жрец? Глупак. Ша’ик щеше да намери място за него в храма си — или поне място за черепа му. Костена чаша за пикаене може би. И това време скоро щеше да дойде.
„Все пак… твърде дълго. Бидитал взима момичета в прегръдката си всяка нощ. Той прави армия, легион от наранени, осакатени деца. И те ще искат с жар други да споделят лишението от страст. Та нали са човешки същества все пак, а в човешкия нрав е да превръщаш загубата в добродетел. За да можеш да я преживееш, да можеш да я оправдаеш.“
Някаква смътна светлина я отвлече от мислите й и тя вдигна глава. Изваяните лица по дърветата наоколо сияеха. Сива, вълшебна светлина струеше от тях. И зад всяко от тях се долавяше… присъствие.
„Боговете на Тоблакай.“
— Добре дошла, осакатена. — Гласът стържеше като триещи се една в друга скали. — Аз съм Бе’рок. Мъст се рои около теб, с такава сила, че да ни пробуди. Радва ни този призив, дете.
— Ти си от боговете на Тоблакай. Нищо общо нямате с мен. Не ви искам. Върви си, Бе’рок. И ти, и останалите — вървете си.
