И сигурно и със своя живот също.
Тъй да бъде. Беше остарял повече, отколкото бе очаквал, и тези седмици и месеци отгоре май не си заслужаваха усилието. Беше осъдил на смърт собствения си бог и сега Финир нямаше да го поздрави, щом се освободеше от плътта и костите си. Както и Гуглата, впрочем.
Едва ли щеше да се събуди от това — беше изпил много повече чай от всякога и го беше изпил парещо горещ, когато е най-силен. И сега се рееше над тъмно море, по кожата му се хлъзгаше невидима топлина, която го задържаше на повърхността, заливаше крайниците, гърдите и лицето му.
Нефритеният гигант го беше повикал. Повикал бе душата му или каквото там се бе съхранило от дните му на смъртен човек. Старият дар на свръхестествено зрение отдавна беше изчезнал, дарбата да съзира тайни, скрити за повечето очи — древни тайни, — също я нямаше. Беше стар. Беше сляп.
Водите плиснаха лицето му.
И той усети как се плъзга надолу — сред море от звезди, които се вихреха в непрогледната тъма и все пак бяха ярки и невероятно чисти. В някаква недостижима далечина плуваха по-смътни сфери, трупаха се около огнените звезди и осъзнаването какво са те го съкруши. „Тези звезди… са като слънцето. Всяка. А онези сфери — те са светове, селения, всяко различно — и в същото време еднакви.“
Бездната не беше празна, както беше вярвал през целия си живот. „Но… къде тогава обитават боговете? Тези светове — лабиринти ли са те? Или лабиринтите са само проходи, които ги свързват?“
Нов обект изникна в полезрението му, понесе се все по-близо. Мъгливо зелен блясък, вкочанени крайници и в същото време — странно закривени, извит торс, застинал сякаш в миг на обръщане. Гол. Превърташе се в черната пустош и звездната светлина танцуваше по нефритената повърхност като капчици дъжд.
А зад него — друг, с откършен крак и ръка, които съпътстваха останалото в тихия му, почти безметежен път през пустошта.
И още един.
Първият гигант се превъртя покрай Хеборик и той остана с чувството, че може просто да протегне ръка и да погали гладката му повърхност, ала знаеше, че всъщност е твърде далече за това. Лицето изникна пред очите му. Твърде съвършено, за да е човешко, с широко отворени очи, с твърде двусмислено изражение, за да го разгадае, макар да му се стори, че долови в него примирение.
Вече бяха десетки и десетки, излизаха като че ли от една и съща точка в мастилените глъбини. Всеки беше застинал в различна поза, някои бяха така потрошени, че не бяха нещо повече от парчета и отломки, други бяха съвсем непокътнати. Плуваха в тъмата. Цяла армия.
Но без оръжия. Голи — и сякаш безполови. Притежаваха някакво съвършенство — в пропорциите, в гладките си повърхности — което подсказваше на бившия жрец, че е невъзможно да са били живи. Бяха артефакти — статуи всъщност, макар да нямаше и двама, които да си приличат в поза и изражение.
Озадачен, той се загледа как се превъртат покрай него и отминават. Хрумна му, че би могъл да се обърне, да види дали просто се стапят в друга някоя точка зад него, все едно че просто лежи край някоя вечна река от зелен камък.
Направи го без усилие.
Превъртя се, видя…
… и извика.
Беззвучен вик.
Черната пустош беше раздрана от огромна червена рана, от чиито проядени краища бълваха пламъци. Сиви вихри от хаос изригваха от нея като камшици.
И тъкмо в нейната паст пропадаха гигантите. Един след друг. И изчезваха. Откритието го порази.
„Ето как Сакатият бог е бил привлечен в нашия свят. През тази… тази ужасна цепнатина. А тези гиганти… го следват. Като армия зад своя пълководец.“
„Или армия, която го гони.“
Всички ли тези нефритени гиганти се появяваха в неговия свят? Струваше му се невъзможно. Ако беше така, щяха да ги видят на безброй места. Не, раната беше огромна, гигантите се смаляваха на точици, преди да достигнат чакащото ги забвение. Рана като тази можеше да погълне хиляди светове. Десетки, стотици хиляди.
Навярно всичко, което виждаше, бе само плод на халюцинация, рожба на треската, предизвикана от хен’бара.
И все пак яснотата на гледката беше почти болезнена, толкова брутално… чужда… че той беше убеден, че е истинска, или най-малкото че е продукт на нещо, което умът му може да възприеме, може да му придаде форма — статуи и рани, бури и кървене, вечно море от звезди и светове…
Миг на съсредоточаване, и той отново се обръщаше. С лице към безкрайната процесия.
И се приближаваше към поредния гигант.
Останали бяха само торсът и главата, откъснатите крайници се въртяха в пустошта след него.
Грамадата се носеше бързо към него, страховита и огромна. Изведнъж паниката го стисна за гърлото. Можеше да вижда вътре в това тяло, все едно че светът вътре в нефрита бе в неговите мащаби. Беше… ужасяващо.
Фигури. Тела, като неговото. Човешки същества — хиляди и хиляди, всички — затворени в статуята. Затворени… и крещящи, с разкривени от ужас лица.
Лицата се обърнаха към него. Уста, разтворени в безмълвни викове — предупреждение, глад или страх, трудно беше да се разбере. И да крещяха, звук не се чуваше.
Хеборик добави своя собствен безмълвен писък и отчаяно пожела да се озове встрани, извън пътя на статуята. Защото му се стори, че разбра — бяха пленници, затворени в тази каменна плът в хода на някакво неведомо изтезание.
Изхвърча встрани, изхвърлен от вихрушката по дирята на натрошеното тяло. Превъртя се и зърна за миг още нефрит, точно пред себе си.
Ръка.
Пръст, който се спусна надолу да го премаже.
Той изкрещя.
Не усети никакъв натиск, но черната пустош просто изчезна, а морето беше смарагдовозелено, студено като смъртта.
И Хеборик се озова сред гмеж от гърчещи се, виещи човешки фигури.
Звукът бе оглушителен. Нямаше място да помръдне — крайниците му бяха притиснати към тялото. Не можеше да диша.
Затворник.
Гласовете ревяха в черепа му. Невъобразимо много, на езици, които не можеше да различи, камо ли да разбере. Като вълни на щорм, разбиващи се в брега. Разбиваха се в него, връхлитаха и се отдръпваха, ритъмът се усилваше, смътно червен блясък започна да избива на петна по зеленото. Не можеше да се обърне, но не беше и нужно, за да разбере, че остават само още няколко мига, преди раната да ги глътне.
А после през целия този грохот до ума му започна да достига низ от думи, отблизо, все едно че шепнеха в ухото му, и той ги разбра.
— Ти дойде оттам. Какво ще намерим там, Безръки? Какво има отвъд пукнатината?
После заговори друг глас — по-силен и по-властен:
— Кой бог владее вече ръцете ти, старче? Кажи ми! Дори призраците им ги няма тук — кой се е вкопчил в тебе? Кажи ми!
— Никакви богове няма — каза трети глас, този път женски.
— Така казвате вие! — намеси се още един, изпълнен с жлъч. — Вие, на вашия пуст, гол, окаян свят!
— Боговете се раждат от вяра, а вярата е мъртва. Ние я убихме с необятната си интелигентност. Твърде примитивни сте, за да…
— Не е трудно да се убиват богове. Най-лесното убийство е това. И не е мярка за интелигентност. Нито дори за цивилизованост. Всъщност безразличието, с което се нанасят такива смъртоносни удари, е проява на невежество.
