Т’рисс, искам да говоря с теб. В името на моя баща Озрик, чуй молитвата ми…“
В главата му бавно се оформи гледка, съвсем непознато за него място. Градина с висок зид и кръгло езерце в центъра. С мраморни скамейки под околната зеленина. Каменните плочи около езерото бяха застлани с вълнички от ситен бял пясък.
Той пристъпи към езерото и се взря в огледалната му повърхност.
А там, в мастиления мрак, плуваха звезди.
— Отражението е тук.
Плавният глас го накара да се обърне и той видя пред себе си жена, седнала на мраморния перваз. Изглеждаше на не повече от двадесет, с дълга меднозлатиста коса. Сребристо лице, светлосиви очи. Не гледаше към него — унилият й поглед се беше зареял над гладката повърхност на езерцето.
— Макар че постъпи добре, като прикри лиосанските си черти — добави тя с лека усмивка.
— Опитни сме в тези неща, Кралице на сънищата.
Тя кимна, без да срещне погледа му.
— Като всички Тайст. Преди време Аномандър преживя близо две столетия предрешен като кралски телохранител… човешко същество, също като тебе сега.
— Господарке, моят баща… — почна Л’орик.
— Спи — прекъсна го тя. — Всеки от нас отдавна е направил своя избор, Л’орик. Пътищата ни се изпъват зад нас, дълги и почти заличени. Твърде жалка изглежда перспективата да се върнем по тях. Но онези от нас, които оставаме… будни, като че ли нищо друго не правим, освен това. Безкрайно връщане по стари пътища, при все че всяка стъпка, която правим, е напред, защото се оказва, че самият наш път се върти в кръг. И все пак — тъкмо това е най-жалкото — това, че го знаем, не забавя стъпките ни.
— Окатата слепота на глупака, както казват малазанците.
— Малко грубичко, но съвсем вярно — отвърна тя и дългият й пръст се протегна вяло към водата.
Л’орик видя как потъна под повърхността, но онова, което се промени, беше сцената наоколо, с леко, вълнисто потръпване.
— Кралице на сънищата, Куралд Тирлан загуби своя защитник.
— Да. Телланн и Тир винаги са били близо, а сега — повече от всякога.
Странно твърдение… по-късно трябваше да помисли над него.
— Непосилно ми е да го направя сам…
— Знам. Твоят личен път скоро ще стане тежък, Л’орик. Затова си дошъл при мен, с надеждата, че ще намеря подходящ… защитник.
— Да.
— Отчаянието ти те подтиква да се довериш… там, където доверието не е спечелено…
— С баща ми бяхте приятели!
— Приятели? Л’орик, ние бяхме твърде могъщи, за да познаваме приятелството. Твърде голяма страст влагахме в усилията си. Войната ни беше срещу самия хаос, а понякога — помежду ни. Сражавахме се, за да оформим всичко, което щеше да последва. И в тази битка някои от нас загубиха. Не ме разбирай погрешно, не тая дълбока враждебност към баща ти. По-скоро и той беше също толкова непредсказуем, колкото всеки от нас — всички се изумявахме един от друг, и навярно това бе единственото общо помежду ни.
— Няма ли да помогнеш?
— Не съм казала това.
Той зачака.
Тя държеше ръката си под кротката водна повърхност, все още без да вдигне глава, за да срещне очите му. След малко промълви:
— Това ще отнеме известно време. През този интервал сегашната… уязвимост… ще продължи да съществува. Имам нещо наум, но придвижването му към вероятност си остава далечно. Не мисля и че изборът му ще ти хареса. Междувременно…
— Да?
Тя сви рамене.
— Най-добре е да се надяваме, че потенциално заинтересованите същности са удобно заблудени.
Лицето й изведнъж се промени. Когато заговори отново, тонът й беше настойчив:
— Върни се в своя свят, Л’орик. Още един кръг е затворен — ужасно затворен. — И извади ръката си от езерото.
Л’орик ахна.
Беше покрита с кръв.
Рязко отвори очи. Отново стоеше на колене в шатрата си. Нощта се бе спуснала и звуците отвън бяха приглушени, кротки, градът от шатри — стихнал. Ала той разбра, че е станало нещо ужасно. Затаи дъх и се вслуша, сетивата му затърсиха навън. Толкова изцедени бяха силите му… „Богове на пъкъла!“ Стегната на възел омраза, вихър от болка… малка, свита в себе си фигурка, с опърпани дрешки, плувнали в кръв, пълзи, някъде там в тъмното.
Л’орик изпъшка, покрусен от мъка.
Изскочи навън и затича.
Намери дирята й — крива пътека от кръв през пясъка и прахта, натам, отвъд руините, към вкаменената гора. Инстинктът му го подсказа — към свещената, сътворена от Тоблакай поляна.
Но нямаше да намери утеха и помощ там. В поредното свърталище на лъжебогове. И Тоблакай го нямаше — тръгнал бе да кръстоса и той меч със собствената си съдба.
Но мисълта й беше размътена. Беше се превърнала само в болка, разпалваща инстинкта й да избяга. Пълзеше и пълзеше като смъртно ранено същество.
Видя я точно пред поляната — малка, опърпана и мръсна; влачеше се с мъка по пясъка.
Л’орик се наведе над нея и погали сплъстената й от пот коса. Тя се дръпна, изхлипа и пръстите й се впиха в ръката му.
— Фелисин! Него го няма! Аз съм, Л’орик. С мен си в безопасност. В безопасност…
И от него искаше да избяга.
— Ще извикам Ша’ик…
— Не! — изпищя детето и се сви на кълбо. — Недей! Тя има нужда от него! Все още й е нужен! — Думите едва излизаха от разбитите устни, но все пак се разбираха.
Л’орик застина, онемял от ужас. Умът й беше останал достатъчно чист, за да претегля, да преценява, да отдели себе си настрана…
— Тя ще го научи, момиче — неизбежно ще го научи.
— Не! Няма, ако ми помогнеш. Помогни ми, Л’орик. Само ти — не казвай дори на Хеборик! Той ще поиска да убие Бидитал, а това не бива да става.
— Хеборик ли? Аз искам да убия Бидитал!
— Не бива. Не можеш. Той има сила…
Той видя как цялата се разтърси и се поколеба, преди да промълви:
— Имам лечебни мехлеми, еликсири… но ще трябва да останеш скрита за няколко дни.
— Тук, в храма на Тоблакай. Тук, Л’орик.
— Ще донеса вода. И шатра.
— Да!
Яростта, пламнала в него, се беше свила до нажежена до бяло топка. Мъчеше се да я удържи с решимост, отслабваща спорадично от съмнението, че трябва да направи точно това. Беше чудовищно. Трябваше да има мъст за това. Не можеше да няма мъст за това.
А още по-чудовищно, осъзна той смразен, беше, че всички знаеха за риска. „Знаехме, че я иска. И не направихме нищо.“
Хеборик лежеше неподвижен в тъмното. Имаше смътното усещане, че е гладен и жаден. Ала това усещане оставаше далечно. Чаят хен’бара изтласкваше нуждите на външния свят, така поне беше открил.
Умът му се рееше над кипнало море, и то беше вечно. Чакаше и чакаше. Ша’ик искаше истини. Щеше да ги получи. И тогава щеше да е свършил. С нея.
