Макар че не знаеше бившият господар на Тоблакай да е замесен в заговора.
— Хлътналият храм ли?
— Да, там. Виж верния си слуга. Върви. Той чака.
Тя закрачи по каменния площад. Тук, под навесите от палмови листа, бяха намерили прибежище стотици окаяници, без никакво усилие да се въведе ред — площадът вонеше на пикня и фекалии, потоци мръсотия се трупаха по каменните плочи. Сподиряха я задавени кашлици, глухи закани и благословии, докато вървеше към развалините.
Основите на стените на храма бяха високи до бедрото й. Вътре стръмно каменно стълбище водеше към подземния етаж. Слънцето се беше наклонило достатъчно, за да потъне всичко долу в тъмнина.
Фелисин спря на площадката, надникна надолу в мрака и извика:
— Там ли си?
Отдолу се чу смътен звук. Тя зърна движение и заслиза.
Песъчливият под все още беше топъл. Тя протегна ръце слепешком и запристъпва напред.
След по-малко от десет крачки най-сетне успя да го види. Беше седнал с гръб, опрян на каменната стена. С лъскавия шлем на главата, с плочестата броня на гърдите.
— Трябва да изчакаме нощта — каза Фелисин, щом се приближи. — И да се доберем до шатрата на Призрачни ръце. Моментът дойде — той не може да се крие повече. Как се казваш?
Отговор не последва.
Нещо черно и прашно се вдигна да запуши устата й и я надигнаха от пода. Чернилката потече около нея като змии, прикова ръцете й и ритащите крака. След миг тя вече лежеше неподвижно, увиснала над песъчливия под.
Един грапав пръст потърка бузата й и очите й се разшириха, щом гласът заговори в ухото й:
— Сладкото ми чедо. Свирепият воин на Маток усети милувката на Рашан преди малко, уви. Вече съм само аз. Смиреният Бидитал, дошъл тук да се срещне с теб. Тук, да изпие всичката наслада от драгоценното ти телце, за да остави у теб само горчивина, само мъртвило отвътре. Така трябва да бъде, разбери. — Сухите му длани я галеха, опипваха, късаха и щипеха. — Не изпитвам гнусно удоволствие от това, което трябва да направя. Децата на Вихъра трябва да са разпрани, че да са ялови, чедо, да станат съвършени отражения на самата богиня — о, ти не знаеше това, нали? Богинята не може да създава. Може само да унищожава. Източникът на гнева й, несъмнено. Така трябва да бъде и с нейните чеда. Мой дълг е това. Моя задача. Нищо не ти остава сега, освен да се покориш.
Да се покори. Отдавна не бе принуждавана да се покори, да се откаже от всичко, което е в нея. Отдавна, откакто бе позволила мракът да погълне всичко, което беше. Преди години не бе могла да осъзнае величината на загубата, не беше имала нищо, с което да сравни мъката, глада и злочестината.
Но всичко това се бе променило. Под крилото на Ша’ик беше открила представата за ненакърнимост.
И тъкмо тази представа унищожаваше сега Бидитал.
Някогашният робовладелец на Дженабакъз лежеше на каменната площадка над стълбището. Усмихна се на думите на Бидитал, а щом до ушите му стигнаха приглушените й викове, усмивката му се разшири.
Закриляното от Карса Орлонг дете бе в ръцете на болния старец. И това, което му причиняваха, нямаше да може да се поправи.
Болният старец бе доволен от обещаното му. Не само да си върне скоро дланите и стъпалата, но и да отмъсти на Теблор. Щеше да си върне и името. Знаеше го. А с него и това объркване щеше да си отиде, часовете на сляп ужас повече нямаше да го изтезават и ударите на здрави ръце по изтерзаното му тяло на този площад щяха да секнат. Трябваше да секнат. Защото той щеше да стане техният господар.
Щяха да си платят. Всички щяха да си платят. Веднага щом си върнеше името.
Ето че дойде и плачът. Смехът на самото отчаяние бяха тези надигащи се хлипове.
Момиченцето нямаше вече да гледа на него с погнуса. Та как иначе? Тя вече беше като него. Добър урок беше това. Поднесен жестоко — дори някогашният робовладелец можеше да разбере това, можеше да си го представи поне, и да тръпне от образите, оформили се в главата му. Но урокът все пак беше добър.
Време беше да се маха — отдолу се приближаваха стъпки. Запълзя назад под слънчевата светлина. Звуците, които започна да вдига през чакъл, чирепи и пясък, странно му напомняха за вериги. За влачещи се след него вериги.
Малко след пладне шатрата на Л’орик се изпълни със странно сияние. Само за миг — после всичко си стана както обикновено.
Сега, когато вечерта най-сетне настъпи, за миг отново лумна светлина, пак така незабелязана от никого.
Върховният маг се олюля през прага на импровизирания портал. Беше плувнал в кръв. Залитна под товара си по застлания с кожи под, после се смъкна на колене, издърпа и звяра, вдигна почервенялата си от кръв ръка и погали гъстата влажна козина.
Болезнените му стенания бяха стихнали. За щастие — тъй като всяко негово тихо ридание бе разкъсвало сърцето на Л’орик.
Върховният маг бавно вдигна глава, най-сетне покрусен от скръбта, която се бе принуждавал да надмогне в отчаяните си, безуспешни усилия да спаси древния демон. Изпълнен беше с омраза към себе си и проклинаше самоувереността си. Толкова дълго разделени, толкова време да действат все едно че другите селения не таят никаква опасност за тях.
А сега любимецът му беше мъртъв и мъртвилото в самия него беше огромно. Усилваше се, поглъщаше душата му като болест, разяждаща здрава плът. Стихнал бе вече гневът му и той беше останал без сили.
Погали зацапаното с кръв лице на звяра, за сетен път удивен как грозотата му — вече стаена и лишена от болка — все пак отприщва в него бездънния кладенец на любовта.
— Ах, приятелю, много по-близки си бяхме, отколкото съзнавахме. Не… ти го знаеше, нали? Затова беше тази вечна тъга в очите ти, която пренебрегвах при всяко гостуване. Толкова сигурен бях, че е заблуда. Толкова уверен бях, че ще продължим, неуловими, че ще поддържаме илюзията, че нашият баща все още е с нас. Бях… — Не можа да продължи.
Провалът беше негов и само негов. Беше стоял тук, заплетен в тези нищожни игри, след като трябваше да пази гърба на своя любимец — както създанието беше пазило неговия, столетие след столетие.
О, колко на косъм беше всичко — един Т’лан Имасс по-малко и изходът щеше да е съвсем друг… „Не, ето, че се самозалъгваш, Л’орик. Още първият удар на брадвата нанесе фаталната рана. Всичко, което стана след това, беше плод на гибелен гняв. О, любимецът ми не беше безсилен и воинът с онази каменна брадва си плати за коварната засада. И знай, скъпи мой, втория го оставих разпръснат в пламъците. Само главатарят на клана ми избяга. Но ще го намеря и ще сразя и него.“
Но все още не. Той се напрегна, за да проясни мисълта си. Тежестта на любимеца му в скута му бавно се смаляваше, изцеждаше се, стапяше се самата му същност. Куралд Тирлан вече беше беззащитен. Как бяха успели Т’лан Имасс да проникнат в лабиринта си оставаше загадка, ала все пак го бяха направили, изпълнили бяха задачата, за която ги бяха изпратили, с легендарната си жестокост.
Щяха ли Лиосан да усетят смъртта? Навярно само сенешалите им в началото. Щяха ли да кажат за нея на другите? „Не, ако се спрат за миг и помислят.“ Разбира се, те през цялото време бяха жертви на заблудата. Озрик беше изчезнал — богът им не съществуваше — и Куралд Тирлан бе узрял за узурпация. И рано или късно сенешалите щяха да осъзнаят, че ако Озрик наистина стои зад силата, отвръщаща на молитвите им, то тримата воини Т’лан Имасс изобщо нямаше да са достатъчно. „Моят баща е много неща, но слабостта не е сред тях.“
Съсухрените колкото птица останки на някогашния му любимец се смъкнаха на пода на шатрата. Л’орик се взря в тях. „Трябва ми… трябва ми помощ. Приятелите на моя баща. Кой от тях? Аномандър Рейк? Не. Приятел понякога, но никога не е бил приятел на Озрик. Лейди Енви? Богове, не! Каладън Бруд… но той носи своето бреме в тези тежки времена. Значи остана само един…“
Л’орик притвори очи и призова в ума си Кралицата на сънищата. „Кълна се в истинското твое име,
