След като стъпките на напанеца заглъхнаха, Хеборик въздъхна.
— Горкият кучи син е кипнал. Нима искаш да ги паникьосаш, за да се задействат? След като Леоман замина? И Тоблакаят също? Остана ли някой тук, на когото да се довериш, момиче?
— Доверие? Мислиш ли, че се доверявам на някой друг освен на себе си, Хеборик? О, Ша’ик Старата сигурно е познавала доверието… в Леоман и Тоблакай. Но когато ме погледнат, виждат в мен натрапница — разбирам го много добре, така че не се опитвай да ме убеждаваш в обратното.
— А аз? — попита Хеборик.
— Ах, Призрачни ръце, пак се връщаме на това, нали? Добре, ще се изразя просто. Не тръгвай. Не ме оставяй, Хеборик. Не сега. Това, което те терзае, може да изчака до края на предстоящата битка. Щом тя свърши, ще разширя силата на Вихъра — чак до границата на остров Отатарал. Вътре в този лабиринт пътуването ти буквално ще е като детска играчка. Иначе какъвто си упорит, боя се, че няма да преживееш тази дълга, предълга разходка.
Той я погледна, макар усилието да не му донесе нещо повече от замъглена фигура, загърната в бялата телаба.
— Има ли нещо, което все още не знаеш, момиче?
— Уви, подозирам, че нещата, които не знам, са твърде много. Л’орик например. Същинска загадка има тук. Той като че ли е способен да възпре дори древната магия на Вихъра, избягвайки всяко мое усилие да разгадая душата му. Но пред теб, струва ми се, е разкрил много.
— Доверително, Избрана. Съжалявам. Мога да ти предложа само това: Л’орик не е твой враг.
— Какво пък, това за мен означава повече, отколкото може би разбираш. Не е мой враг. А прави ли го това мой съюзник?
Хеборик не отвърна нищо и Ша’ик въздъхна.
— Добре. Значи си остава загадка, в най-важната подробност. Какво можеш да ми кажеш за проучванията на Бидитал над стария му лабиринт? Рашан.
Той килна глава.
— Ами, отговорът на това зависи от твоите собствени познания, Избрана. За лабиринта на богинята — твоят фрагмент от Древен лабиринт, който е Вихърът.
— Куралд Емурлан.
Той кимна.
— Точно така. А какво знаеш за събитията, довели до неговото разкъсване?
— Малко, освен че истинските му владетели са престанали да съществуват, което го е направило уязвим. Същественият факт обаче е този: Вихърът е най-големият фрагмент в този свят. И неговата сила расте. Бидитал би искал да види себе си като неговия първи — и предпоследен — Върховен жрец. Това, което не разбира, е, че такава роля няма да бъде възлагана. Аз съм Върховната жрица. Аз съм Избраната. Аз съм единствената тленна изява на Богинята на Вихъра. Бидитал иска да загърне Рашан в обятията на Вихъра или, казано иначе, да прочисти с помощта на Вихъра Селението на Сянка от неговите лъжевладетели. — Замълча и Хеборик усети свиването на раменете й. — Тези лъжевладетели някога са управлявали Малазанската империя. Така. Ние всички сме тук, за да се подготвим за един-единствен сблъсък. Но онова, което всеки от нас търси от тази битка, е изложено на риск. Предизвикателството следователно е в това да слеем всички тези различни мотиви в един, победоносен за всички резултат.
— Доста сериозно предизвикателство, момиче — въздъхна Хеборик.
— И затова си ми нужен, Призрачни ръце. Нужна ми е твоята тайна…
— За Л’орик не мога да кажа нищо…
— Не тази тайна, старче. Не, тайната, която ми е нужна, е в ръцете ти.
Той се сепна.
— В моите ръце?
— Онзи гигант от нефрит, който докосна — той надвива отатарала. Унищожава го. Трябва да разбера как. Нужен ми е отговор на отатарала, Хеборик.
— Но Куралд Емурлан е Древен, Ша’ик. Мечът на адюнктата…
— Ще унищожи предимството, което имам в своите Върховни магове. Мисли! Тя знае, че не може да обезсили Вихъра с меча си… така че изобщо няма да се опитва! Не, вместо това тя ще предизвика моите Върховни магове. За да ги премахне от бойното поле. Ще се стреми да ме изолира…
— Но щом като не може да надвие Вихъра, какво значение има?
— Защото Вихърът на свой ред не може да надвие нея!
Хеборик се смълча. Това не го беше чувал досега, но след малко размисъл започна да изглежда логично. Куралд Емурлан можеше да е Древен, но също така беше на късове. Отслабен, пронизан от Рашан — лабиринт, който всъщност беше уязвим на въздействието на отатарал. Силата на меча на адюнктата и тази на Богинята на Вихъра на Ша’ик щяха да се изключат взаимно.
При което изходът щеше да остане в ръцете на самите армии. А там отатаралът щеше да пресече чародейството на Върховните магове. „Което на свой ред оставя всичко в ръцете на Корболо Дом. А Корболо Дом го знае и има своите си амбиции. Богове, каква бъркотия, момиче.“
— Уви — промърмори той. — Боя се, че не мога да помогна, Избрана. Не знам защо отатаралът у мен поддава. Искам обаче да те предупредя. Силата на нефритения гигант не може да бъде манипулирана. Нито от мен, нито от теб. Ако Богинята на Вихъра се опита да я завладее, със сигурност ще пострада много — най-вероятно ще бъде унищожена.
— Тогава трябва да постигнем знание, без да го допуснем.
— И как, в името на Гуглата, предлагаш да го постигнем?
— Искам ти да ми дадеш отговора, Хеборик.
„Аз?“
— В такъв случай сме загубили. Нямам никакъв контрол над тази чужда сила. Изобщо не я разбирам!
— Навярно все още не — отвърна тя с ледена увереност. — Но все повече се доближаваш, Хеборик. С всяко пиене на чая хен’бара.
„Чаят? Онзи, който ти ми даде, за да избягам от кошмарите си? Каза, че се облягаш на познанията на старата Ша’ик за пустинята. Мислех, че е дар на състрадание. Дар…“ Усети как нещо вътре в него се срина. „Крепостта в пустинята на сърцето ми — трябваше да се досетя, че ще е пясъчна крепост.“
Той се обърна, станал съвсем безчувствен под пластовете слепота. Изтръпнал за външния свят, за онова, което говореше Ша’ик сега, за жестокия зной на слънцето в небесата.
Да остане?
Вече се чувстваше неспособен да тръгне.
„Вериги. Тя е направила за мен дом от вериги…“
Фелисин Младата стигна до ръба на ямата и надникна долу. Слънцето бе напуснало дъното й, оставяйки след себе си непрогледен мрак. Не мигаха пламъчета в огнището, което потвърждаваше, че никой не се е нанесъл в бърлогата на Леоман.
Стържещ звук някъде отблизо я накара да се обърне. Бившият робовладелец на Тоблакай бе изпълзял покрай основите на една стена. Изгорената му от слънцето кожа беше зацапана с прах и изпражнения, от чуканчетата на ръцете и краката му капеше мазна жълта течност. Първите белези на проказа бяха нашарили ставите на лактите и коленете. Плувналите в червени петна очи се приковаха във Фелисин и почернелите устни се разтвориха в крива усмивка.
— А, дете. Виж верния си слуга. Воинът на Маток…
— Какво знаеш за това? — попита тя намръщено.
Усмивката се разшири.
— Нося ти вест. Виж верния си слуга. Покорния слуга на всекиго. Забравих си името, знаеш ли? Преди си го знаех, но ми избяга. Умът ми. Но каквото ми кажат, правя го. Нося вест. Воинът на Маток. Не може да те срещне тук. Не иска да го видят. Разбираш ли? Там, оттатък площада, в хлътналите руини. Чака.
Какво пък, тази потайност бе обяснима. Бягството им от стана го налагаше, въпреки че Хеборик Призрачни ръце беше най-вероятният обект на наблюдение. Но той се беше затворил в шатрата си от няколко дни и не приемаше никого. Все пак тя одобри предпазливостта на Маток.
