разстояние, зацапан и смътен зад сипещата се прах.
Лостара погледна надолу, вдигна рязко глава и затвори очи, за да надвие замаята. Попита през стиснати зъби:
— Колко още ще потъваме според теб?
— Не знам.
— Можеше да ми дадеш и по-добър отговор! — След като той не отвърна, го погледна с присвити очи.
Изглеждаше съвсем обезверен.
— Ако това са дълбините на отчаянието, момиче, почти сме стигнали.
Както се оказа, след още стотина удара на сърцето стигнаха до покритото с прах дъно. Сферата от светлина също се спусна и освети околността.
Подът беше от твърда скала, неравна и осеяна с кости. Стени не се виждаха. Магията, която бавно ги беше спуснала, се разсея. Перла направи две крачки, махна с ръка и все едно беше избутал настрани невидимо течение, пред тях се появиха примигващите очертания на портала. Нокътят изсумтя.
— Сега какво? — попита Лостара.
— Тир. Или, за да съм по-точен, Древният лабиринт, от който е възникнал Тир. Не мога да си спомня името му. Куралд нещо. Тайст. Не е Едур, нито Андий, а другото. И… — тихо добави той — последното нещо, което го е използвало, е оставило следи.
Лостара се вторачи в прага. Нещо смътно, но въпреки това различимо. „Дракони.“
— Успявам да различа поне три чифта стъпала.
— По-скоро шест, или повече. Онези два — той посочи — са излезли последни. Едри са били, кучите му синове. Е, това поне отговаря на въпроса кой или какво е могло да подчини отатаралския дракон. Други дракони, разбира се. Все пак едва ли е било лесно.
— Тир, казваш. Можем ли да го използваме?
— О, мисля, че да.
— Тогава какво чакаме?
Той сви рамене.
— Ами тогава — след мен.
Тя тръгна, плътно до него.
Прекрачиха портала.
И навлязоха в свят от златен огън.
Свирепи бури на хоризонта и побесняло, ослепително небе.
Стояха върху обгорено петно от блестящи кристали, последният лъх на неимоверния зной беше опърлил ръбестите камъни с милиони цветове. Тук-там се виждаха още и още такива петна.
Точно пред тях се издигаше стълб, оформен като висока пирамида, обгорен и съсухрен, само с една гладка повърхност пред тях. С всечени по нея слова на неведом език.
Въздухът разкъсваше дробовете на Лостара, тя беше плувнала в пот.
Но поне за миг можеше да се преживее.
Перла закрачи към стълба.
— Трябва да се измъкнем оттук! — извика Лостара.
Огнената буря бе оглушителна, но тя беше сигурна, че той я чу и че реши да я пренебрегне.
Лостара не понасяше пренебрежението. Закрачи към него.
— Чуй ме!
— Имена. — Той се обърна рязко. — Имената! Онези, които са приковали Отатарал! Дракона! Всички са тук!
Усилващ се грохот привлече вниманието им, тя се обърна надясно… и видя стена от огън, понесли се право към тях.
— Перла!
Той се обърна и пребледня. Отстъпи назад… подхлъзна се и падна по задник. Стъписано опипа под себе си и когато вдигна ръка, ръкавицата му беше прогизнала от кръв.
— Да не си…
— Не! — Той се надигна и двамата видяха дирята кръв, пресичаща кристалното петно и изчезваща в пламъците от другата страна.
— Нещо е в беда! — каза Перла.
— Ние също, ако не се махнем!
Огнената буря вече запълваше половината небе… зноят…
Той стисна ръката й и се гмурнаха покрай стълба…
… в искряща пещера.
Където беше плиснала кръв, опръскала стените и тавана, и където в краката им лежаха разпръснати късовете на посечен воин.
Т’лан Имасс.
Лостара го зяпна. Изгнила вълча кожа с цвета на пустинята, счупена двуостра брадва с костена дръжка с цвета на ръждивокафяв кремък, почти напълно затънала в локва кръв. Онова, което воинът беше нападнал, бе отвърнало на удара. Гърдите му бяха премазани. Двете му ръце бяха откъснати от раменете. И Т’лан Имасс беше обезглавен. Тя се огледа и видя главата, изтърколила се встрани.
— Перла… да се махаме оттук.
Той кимна. Но се поколеба.
— Сега какво?
— Любимият ти въпрос. — Пристъпи и вдигна отсечената глава. — Добре. Да тръгваме.
Странната пещера се замъгли и изчезна…
И двамата вече стояха на окъпан от слънцето скалист бряг, над каменно корито, по което някога беше текла вода.
Перла я погледна и се ухили.
— Върнахме се у дома. — Вдигна ужасната глава пред себе си и й заговори: — Знам, че можеш да ме чуеш, Т’лан Имасс. Ще намеря чатал на някое дърво за сетния ти покой, стига да ми дадеш няколко отговора.
Гласът на воина отекна странно, стегнато и накъсано.
— Какво… искаш… да знаеш?
Перла се усмихна.
— А, така е по-добре. Най-напред — името ти.
— Олар Шаин. От Логрос Т’лан Имасс. От клана на Ибра Голан. Роден в Годината на Двуглавата змия…
— Олар Шаин. Какво в името на Гуглата правеше в онзи лабиринт? Кого се опитваше да убиеш?
— Не се опитвахме. Успяхме. Нанесените рани бяха смъртоносни. То ще умре. А братята ми идат и ще видят.
— То ли? Кое по-точно?
— Лъжлив бог. Повече от това не знам. Беше ми заповядано да го убия. Сега ми намери достойно място за покой, смъртни.
— Ще го направя. Веднага щом намеря дърво.
Лостара изтри потта от челото си, седна на един камък и въздъхна.
— Не му трябва дърво, Перла. Тази издатина ще свърши работа.
Нокътят извърна отсечената глава към каменното корито и гледката отвъд него.
— Това задоволява ли те, Олар Шаин?
— Да. Кажи ми името си и ще познаеш вечната ми благодарност.
— Вечна? Надявам се, че това не е преувеличение, нали? Е, аз съм Перла, а високопочитаемата ми спътничка е Лостара Юил. Какво ще кажеш да намерим подходящо място за теб, а?
— Добротата ти е неочаквана, Перла.
— Винаги е била и ще бъде — отвърна той и огледа скалната тераса.
