Дом на вериги

купчина печени тухли от рухнала стена — на десетина крачки от кръга и го дооправяха под объркващата светлина на двете слънца, под указанията на Монок Очъм.

— Това няма да е лесно — отбеляза Трул, докато гледаше как Т’лан Имасс наместват изправения камък. — Предполагам, че ще си задържа кръвчицата още малко.

Онрак бавно извърна обезобразената си глава и погледна Тайст Едур.

— Ти си този, който трябва да бяга, Трул Сенгар.

— Твоят гадател на кости обясни, че ще трябват само една-две капки.

„Моят гадател на кости… вече не е мой.“

— Така е. Стига всичко да мине добре.

— Че защо да не мине?

— Заради Тайст Лиосан. Куралд Тирлан — така наричат те своя лабиринт. Сенешал Джоруд не е чародей. Той е воин-жрец.

Трул се намръщи.

— Същото е и за Тайст Едур, моя народ, Онрак…

— И като такъв, сенешалът трябва да се преклони пред силата си. Докато един чародей властва над силата. Във вашия подход има отчаяние, Трул Сенгар. Вие приемате, че силата ви я дава някой благоразположен дух. Ако този дух бъде узурпиран, няма и да го разберете. И тогава се превръщате в жертва, в инструмент, манипулиран, за да служи на неведоми цели.

Онрак замълча, загледан в Тайст Едур. Видя как смъртна бледнина отне живота от очите на Трул, видя ужаса, изписан на лицето му, щом разбра истината в думите му. „Дадох отговор на въпрос, който все още не си задавал. Уви, това съвсем не ме прави всезнаещ.“

— Духът, който дава на сенешала силата му, може да е покварен. Няма как да се разбере… докато не се развихри. А дори и тогава злонамерените духове са много ловки в криенето. Онзи с името Оссерик е… изгубен. Озрик, както го знаят хората. Не мога да кажа кой е източникът на знание за Монок Очъм по този въпрос. Така че ръката, стояща зад силата на сенешала, вероятно не е Оссерик, а някоя друга същност, скрита зад маската и под името Оссерик. Но тези Тайст Лиосан продължават, в неведение.

Ясно беше, че Трул Сенгар, поне засега, не можеше нито да отвърне с нещо, нито да зададе въпроси, така че Онрак просто продължи, учуден от внезапно обзелата го словоохотливост.

— Сенешалът спомена за техния лов. Преследването на нарушители на огнения им лабиринт. Но нарушителите не са ренегатите, които преследваме ние. Куралд Тирлан не е запечатан лабиринт. Всъщност той е разположен близо до нашия Телланн, защото Телланн извлича от него. Огънят е живот и животът е огън. Огънят е войната срещу студа, убиецът на леда. Той е нашето спасение. Гадателите на кости са използвали Куралд Тирлан. Сигурно и други са го правили. Никога не се е мислило, че такива прониквания може да се окажат повод за враждебност от страна на Лиосан. Защото изглеждаше, че не съществуват никакви Тайст Лиосан. Сега Монок Очъм премисля това. Неизбежно е да го премисля. Откъде са Тайст Лиосан? На какво разстояние — колко далече — е родният им свят? Защо едва сега са изпитали негодувание? Какво точно цели онзи, който се крие под маската на Оссерик? Къде…

— Спри! Моля те, Онрак, спри! Трябва да помисля, трябва да… — Трул изведнъж се изправи, махна пренебрежително към Т’лан Имасс и се отдалечи.

— Май ще трябва отново да се затворя в себе си — промълви Онрак.

В центъра на кръга вече бяха поставили неголямо парче от тухления зид; гадателят на кости го беше надраскал с резки и жлебове и Онрак разбра, че Монок Очъм вече е различил пътищата на двете слънца и многобройните луни, въртящи се в небесата.

Играта на цветове над този странен пейзаж бе непрестанна, мрачни кървавочервени оттенъци, надмогвани понякога от тъмносини, които окъпваха всичко в хладна, почти металическа лъскавина. В момента властваше зловещият тон на пурпура, като отразен от небето пожар. Но въздухът си оставаше натежал от влага и вечно унил.

Свят, изпълнен със сенки. Хрътките, които Онрак неволно беше освободил от каменните им затвори, бяха хвърлили орди от сенки. Той се зачуди къде ли са отишли. Беше съвсем сигурен, че вече ги няма в това селение, в този свят, наречен Новородения.

Сянка и дух, отново съюзени… зверовете бяха притежавали нещо… необикновено. Сякаш всеки от тях бе оформен от две отделни сили, два аспекта, оковани един към друг. Онрак ги бе пуснал на воля, но от друга страна — навярно не ги беше освободил. „Сянката от Мрака. Хвърленото… от онова, което го е хвърлило.“ Воинът наведе очи, за да огледа собствените си сенки. Имаше ли напрежение между него и тях? Ясно беше, че връзка има. Но той беше господарят, а те — неговите роби.

Или поне така изглеждаше… „Моите мълчаливи събратя. Вие предхождате. Вие следвате. Пълзите покрай мен. Криете се под мен. Вашият свят добива форма от моите кости и плът. Но ширината и дължината ви принадлежат на Светлината. Вие сте мостът между световете, но мост непристъпен.“ Значи — нищо съществено. Само възприятие.

— Онрак, ти си искрен с нас.

Той вдигна очи. Монок Очъм стоеше пред него.

— Да, гадателю на кости. Искрен съм с вас. Съмняваш ли се в мен?

— Искам да узная мислите ти.

— Те са… несъществени.

Монок Очъм килна глава.

— Все пак.

Онрак помълча дълго.

— Гадателю на кости. Оставам обвързан с вашия път.

— Но си откъснат.

— Отстъпниците трябва да се намерят. Те са нашите… сенки. Сега стоя между вас и тях, така че мога да ви водя. Знам къде да търся, познавам следите, които да търся. Унищожете ме и ще изгубите предимство в своя лов.

— Пазариш се за… продължаване?

— Да.

— Кажи ни тогава пътя, по който са поели ренегатите.

— Ще го кажа… когато трябва.

— Сега.

— Не.

Монок Очъм го изгледа продължително, после се обърна и се върна при кръга.

В него вече властваше Телланн. От калта бяха изригнали дивите цветя на тундрата, лишей и мъх. Черни мухи жужаха ниско над тях. На десетина крачки от другата страна стояха четиримата Тайст Лиосан, емайлът на броните им блестеше на странната пурпурна светлина.

Трул Сенгар, на петнадесетина крачки от Онрак, гледаше всичко това присвит и умислен.

Монок Очъм пристъпи към сенешала.

— Ние сме готови, Лиосан.

Джоруд кимна.

— Тогава ще започна молитвите си, Немрящи жрецо. И ще докажа, че нашият Господар, Озрик, съвсем не е изгубен за нас. Ще познаете силата му.

Гадателят на кости не отвърна.

— А аз кога ще започна да ръся кръв? — попита от мястото си Трул. — Кой от вас ще има удоволствието да ме рани?

— Изборът е твой — отвърна Монок Очъм.

— Добре. Избирам Онрак — той е единственият тук, комуто съм готов да се доверя. Моля да ме извинят онези, които биха го приели като обида.

— Този дълг трябва да е мой — заяви сенешал Джоруд. — Кръвта е в сърцевината на силата на Озрик…

Единствен Онрак забеляза лекото стъписване на шамана при тези думи и му кимна. На много въпроси бяха отговорили те.

— … а ще трябва да пролея и от своята — продължи Джоруд.