мъж.
— Искам да ти помогна да погребем…
— Нямам нужда от помощ. Не за първи път ще погребвам приятели. Хайде. Вземи я.
Кътър вдигна Апсалар на ръце. Тя престана да се мята, въздъхна и потъна в дълбок, кротък сън.
— Благодаря на твоя бог, смъртни — изръмжа Пътника. — За меча…
Дълга ивица от каменния под се беше откъртила и пропаднала в черната шумна вода на подземната река. Над зейналата дупка бяха препречени няколко копия, вързани с въже, което стигаше до водата и се извиваше, дърпано от течението. Въздухът в грубо изсечения коридор беше леденостуден и влажен.
Калам се наведе над ръба и огледа кипналата долу вода.
— Кладенецът — каза сержант Корд.
— Какво в името на Гуглата вдъхнови капитана и лейтенанта да слязат долу? — изсумтя Калам.
— Ако се вгледаш достатъчно дълго, на угасени факли, ще видиш сияние. Там долу на дъното лежи нещо. На дълбочина два човешки боя.
— Нещо?
— Прилича на човек… в броня. Лежи възнак, с разперени ръце.
— Угасете факлите. Искам да го видя.
— Заповядваш ли ми,
— Демоните го правят това — въздъхна Калам. — А в нашия случай би трябвало да си благодарен. Сержант, точно в този момент съм на мнение, че всички вие твърде дълго сте стояли затворени в тази планина. Струва ми се, че всички сте си изгубили ума. И освен това премислих думите ти за мястото ми във вашата рота, и взех решението си, и то е следното. — Обърна се и прикова поглед в очите на Корд. — Аз не съм във вашата рота, Корд. Аз съм Подпалвач на мостове. Вие сте от Ашокския полк. И ако това не е достатъчно за теб, възстановявам си стария статут… като Нокът, Водач на Ръка. А като такъв, на терена над мен по ранг са само Старши нокът Топър, адюнктата и самата императрица. Хайде, разкарай тия проклети факли оттук!
Корд изведнъж се усмихна.
— Искаш да поемеш командването на ротата? Чудесно, имаш го. Макар че искаме сами да се оправим с Ирриз. — И посегна да прибере първата от двете съскащи факли на стената отзад.
Внезапната промяна в поведението на сержанта стъписа Калам и го изпълни с подозрение. „Да де, докато не заспя. Богове на пъкъла, докато действах сам, си бях много по-добре. Между другото, къде ли се дяна проклетият демон?“
— А след като го направиш, сержант, се върни горе при останалите и започнете приготовленията — напускаме това място.
— А капитанът и лейтенантът?
— Водата ги е отнесла и или са се удавили, или са заседнали някъде. И в двата случая не са с нас и се съмнявам, че ще се върнат…
— Не можеш да си сигурен…
— Твърде дълго ги е нямало, Корд. Ако не са се удавили, би трябвало да излязат на повърхността някъде наблизо. Не може повече да стоите тук и да чакате. Споровете дотук — действай.
— Слушам… сър.
Корд тръгна към стълбите с двете факли в ръце. Възцари се тъмнина.
Калам изчака очите му да се приспособят към нея, вслушан в заглъхващите стъпки на сержанта.
И най-сетне, далече долу, се появи сияещата фигура — едва различима, вълниста под буйно течащата вода.
Убиецът хвана въжето и започна да го намотава. Бяха размотани около двайсет разтега, но около копията имаше много повече. После откърти от напукания ръб един голям камък и го завърза за мокрия, леденостуден край на въжето.
С късмета на Опонн, камъкът беше достатъчно тежък, за да потъне повече или по-малко отвесно. Калам провери възлите още веднъж и го избута от ръба.
Камъкът запропада и повлече въжето. Копията изтракаха и Калам надникна надолу. Камъкът беше изпънал въжето — дължина, която и той, и несъмнено капитанът и лейтенантът, бяха преценили за достатъчна, за да стигне до фигурата. Но камъкът не я беше достигнал, макар и да изглеждаше близо. „Което означава, че онзи долу е наистина едричък. Добре… да видим колко е голям.“ Хвана копията и започна да ги надига и да размотава въжето.
Спря за миг да погледне спускането на камъка и започна да размотава отново.
Най-сетне камъкът опря във фигурата — ако се съдеше по внезапното огъване на въжето, щом течението повлече отпуснатия му край. Калам отново надникна долу.
— Дъх на Гуглата!
Камъкът лежеше върху гърдите на фигурата… и от разстоянието изглеждаше като камъче.
Бронираната фигура беше огромна, поне три човешки боя. Капитанът и лейтенантът се бяха подвели с мащабите. И най-вероятно — фатално.
Той примижа надолу, удивен от странното сияние, после стисна въжето да издърпа камъка…
А от дълбокото дъно една огромна ръка го стисна… и дръпна.
Калам извика и пропадна в потока. Пльосна в ледената вода и посегна нагоре с надеждата да се хване за копията.
Последва още едно свирепо дръпване и копията се прекършиха с оглушително пращене.
Убиецът все още се държеше за въжето. Течението го повлече. Той усети, че го дърпат надолу.
Тялото му изтръпна от студа, ушите му изпукаха.
След това го придърпаха две огромни оковани ръце — все по-близо, лице в лице с широката решетка на шлема на съществото. И видя сред вихрещия се мрак под тази решетка изгнило, зверско лице, остатъците от плът се полюшваха като дрипи от течението. Зъби без устни…
И съществото проговори в ума на Калам:
„Другите двама ми се измъкнаха… Но теб ще те имам. Толкова съм гладен…“
„Гладен ли? — отвърна Калам. — Я хапни това.“
И заби двата си дълги ножа в гърдите на съществото.
Оглушителен рев и двата юмрука оттласнаха Калам — по-силно и по-бързо, отколкото можеше да допусне. Двата ножа се огънаха — за малко да се измъкнат от ръцете му, но той успя да ги задържи. Течението не успя да го повлече — толкова силен бе тласъкът — и той изхвърча от шахтата сред гейзер от кипнала вода. Ръбът закачи единия му крак и насмалко да му смъкне ботуша. Калам се натресе в ниския таван, после рухна на пода.
Изпълзя по-далече от дупката и се просна неподвижен и изтръпнал.
Чу стъпки, после Корд дотича и спря до него. Стискаше меч в едната си ръка, в другата пращеше факла.
— Какъв беше този шум? Какво стана? Къде са проклетите копия…
Калам се надигна и погледна през ръба.
Кипналият порой беше станал тъмночервен от кръв.
— Спрете — изпъшка убиецът.
— Какво да спрем? Виж водата! Какво да спрем?
— Спрете… да вадите… вода от тоя кладенец…
Много време мина, преди да престане да трепери, после тръпките се смениха с болки по цялото му тяло от удара в каменния таван. Корд доведе още хора от ротата, с одеяла и още факли.
Доста трудно се оказа да измъкнат ножовете от ръцете на Калам. И тогава видяха, че дръжките по някакъв начин са обгорили дланите и пръстите му.
— Студът — измърмори Иброн. — Изгаряне от студ. Как викаш, че изглеждало онова?
Калам, свит в одеялата, вдигна глава.
— Като нещо, което трябва отдавна да е мъртво. Кажи ми, какво знаеш за Б’ридис — тази крепост?
