Дом на вериги

гърдите му показваше, че още е жив.

— Добре. Къде ще ги намеря?

В гората беше пълно с развалини. Порутени, покрити с мъх, в повечето случаи нищо повече от обрасли с трева и храсти купчини. За Кътър, докато вървеше по тясната, едва видима пътека, описана му от Апсалар, беше очевидно, че гората е израсла от сърцевината на мъртъв град. Огромен град, с масивни постройки. Тук-там лежаха парчета от разбити статуи, фигури с огромен ръст, изваяни на части и скрепени с помощта на някакво непознато прозрачно вещество. Макар повечето да бяха покрити с мъх, той реши, че изобразяват същества от расата Едур.

Потискащият сумрак замъгляваше всичко под клонестия балдахин. Черната кора на много от дърветата беше отпрана. Гладкото мокро дърво под нея бе с цвета на прясна кръв. Ранените, но още прави дървета му напомняха за Дарист — за черната кожа на Тайст Андий и дълбоките червени прорези в нея.

Лявата му ръка вече бе станала съвсем неизползваема и макар да си беше прибрал ножовете — включително онзи със счупения връх, — се съмняваше, че ще е в състояние да окаже кой знае каква съпротива в случай, че се наложи.

Видя целта си право напред. Могила от отломки, пирамидална и сравнително голяма, с окъпан от слънцето връх. От двете й страни имаше дървета, повечето изсъхнали в прегръдката на увивни растения. А отпред — дупка, потънала в непрогледен мрак.

Той забави, после, на десетина крачки от пещерата, спря. Това, което трябваше да направи, противоречеше на всичките му инстинкти.

— Малазанци! — извика Кътър и се стресна от силния си глас. „Но Едур настъпват към Трона — никой от тях не е толкова близо, че да ме чуе, надявам се.“ — Знам, че сте вътре! Искам да говоря с вас!

В двата края на входа се появиха фигури, по две от всяка страна, със заредени и насочени в него арбалети. След това в центъра се появиха още три, две жени и мъж. Жената вляво махна с ръка и рече:

— Приближи се, с ръце настрани.

Кътър се поколеба, после изпъна дясната си ръка и каза:

— Лявата не мога да я мръдна.

— Ела насам.

Кътър се приближи.

Жената беше висока и мускулеста, с дълга, оцапана с червено коса. Беше облечена в дрехи от щавена кожа. На бедрото й висеше дълъг меч. Кожата й беше с цвета на потъмнял бронз. Кътър прецени, че е поне с десет години по-възрастна от него, и потръпна, когато погледът му срещна дръпнатите й златисти очи.

Другата жена беше без оръжие, по-стара и цялата й дясна страна — главата, тялото и кракът чак до долу — беше ужасно обгорена: плътта се беше сляла с парчета от дрехата, направо стопена от опустошенията на магическата атака. Чудо беше, че стои на крака — и дори че все още е жива.

Мъжът бе на крачка зад двете. Кътър предположи, че е от Дал Хон, с тъмна кожа, прошарена със сиво къдрава коса, подстригана късо — въпреки че очите му, в несъответствие с всичко останало, бяха тъмносини. Чертите му бяха съвсем гладки, макар и нашарени от белези. Носеше очукана ризница и прост дълъг меч на колана, а лицето му беше толкова студено, че можеше да мине за брат на Апсалар.

Морските пехотинци от двете страни бяха в пълно бойно снаряжение, с шлемове със спуснати забрала.

— Вие ли сте единствените оцелели? — попита Кътър.

Първата жена се намръщи.

— Нямам много време — продължи дару. — Нуждаем се от помощта ви. Едур ни нападат…

— Едур?

Кътър кимна.

— Мореплавателите, с които сте се били. Тайст Едур. Търсят нещо на този остров. Нещо с огромна мощ… и не искаме да позволим то да попадне в ръцете им. Защо да ни помагате ли? Защото ако то наистина попадне в ръцете им, с Малазанската империя най-вероятно е свършено. Всъщност може би с цялото човечество…

Изгорената се изкиска, след това се закашля и от устата й бликна червена пяна. Мина много време, докато се съвземе от пристъпа.

— Ох, тези младоци! Цялото човечество, а? Защо не и целият свят?

— Тронът на Сянка е на този остров — рече Кътър.

При тези му думи далхониецът се сепна.

Изгорената кимаше.

— Да, да, всичко добива смисъл — наведнъж! Тайст Едур — цяла флота тръгнала да го търси, флота от много далече, и ето че са го намерили. Ще узурпират властта на Амманас и Котильон, и какво от това? Тронът на Сянка — и ние се бихме заради това!? Какво прахосване — корабите, войниците ни, собственият ми живот, заради Трона на Сянка? — Кашлицата отново я задави.

— Битката не е наша — изръмжа другата. — Ние дори не търсехме бой, но глупаците не се интересуваха от преговори. Гуглата ми е свидетел, островът дори не е наш, не е в Малазанската империя. Потърси си други…

— Не! — изкънтя гласът на далхониеца.

Жената изненадано се обърна към него.

— Пътнико, бяхме достатъчно ясни в благодарността си, че ни спаси живота. Но това едва ли ти позволява да команд…

— Тронът не бива да се отстъпи на Едур — заяви мъжът. — Не оспорвам командването ви, капитане, но момчето не преувеличава, когато описва рисковете… за империята и за цялото човечество. Все едно дали ни харесва, или не, Лабиринтът на Сянка вече е с човешки облик и… — усмихна се криво — напълно съответства на нравите ни. — Усмивката изчезна. — Тази битка е наша. Противопоставяме им се сега — или ще ни се наложи да го направим по-късно.

— Твърдиш, че този бой е в името на Малазанската империя? — попита жената.

— Повече, отколкото разбираш — отвърна Пътника.

Тя махна на един от пехотинците си.

— Гентур, изведи другите тук. Мъдслингър да остане с ранените. Отделенията да си преброят стрелите — искам да знам с какво разполагаме.

Един пехотинец отпусна арбалета и се шмугна в пещерата. След няколко мига се появиха още войници, всичко шестнадесет с тези, които бяха излезли отначало.

Кътър пристъпи към капитана.

— Между вас има човек на силата… — И погледна крадешком към изгорената жена, която се беше превила на две и храчеше пенеста кръв. — Магьосница ли е?

Капитанът проследи погледа му и се намръщи.

— Да. Но тя умира. Силата, която си…

Въздухът се разтърси от далечен взрив и Кътъл рязко вдигна глава.

— Пак нападат! Този път с магия! След мен!

И без да поглежда назад, хукна по пътеката. Чу зад себе си някаква ругатня, после капитанът зарева команди.

Пътеката водеше право към каменния двор и по тътена на взривовете Кътър реши, че на бойците няма да им е трудно да намерят мястото на боя — не можеше да ги чака. Апсалар беше там, и Дарист, и шепата необучени младежи Тайст Андий — малка защита щяха да имат срещу чародейството.

Но вярваше, че самият той има защита.

Тичаше с все сила през сумрака, стиснал с дясната си ръка лявата. На всяка крачка болката го жегваше в гърдите.

Стената на двора изникна пред очите му. Из въздуха диво танцуваха цветове, биеха по дърветата от всички страни — тъмночервени, виолетови и сини, вихрещ се хаос. Вълните от сблъсъците се усилваха,