— Сигурно по-малко от тебе — отвърна Иброн. — Роден съм в Каракаранг. Била е манастир, нали?
— Да. Един от най-древните култове, отдавна изчезнал. — Отдельонният лечител коленичи до него и започна да разтрива ръцете му с мехлем, успокояващ болките. Калам отпусна глава на стената и въздъхна. — Чувал ли си за Безименните?
— Казах Каракаранг, нали? — изсумтя Иброн. — Култът на Танно твърди, че е пряк наследник на култа на Безименните. Според Бродниците на духа техните сили, или песен, и разните други неща са произлезли от образците, наложени от Безименните в техните ритуали — тези образци уж са кръстосали целия субконтинент и силата им си остава и до ден-днешен. Да не би да намекваш, че този манастир е принадлежал на Безименните? Да, точно това имаш предвид. Но те не са били демони, нали?
— Но са имали навика да ги оковават. Онзи в езерото сигурно е останал недоволен от последната си среща, но не толкова недоволен, колкото би си помислил човек.
Иброн се намръщи, след това пребледня.
— Кръвта… ако някой пие вода, омърсена с онова…
Калам кимна.
— Демонът взима душата му… и прави замяната. Свобода.
— Не само хора при това! — изсъска Иброн. — Животни, птици… насекоми! Всичко!
— Не, мисля, че трябва да е голямо — по-голямо от птица или насекомо. А когато се освободи…
— Ще дойде, за да те вземе — прошепна магът. Изведнъж се обърна към Корд. — Трябва да се махаме оттук. Веднага! Още по-добре да…
— Да, разкарайте се оттук колкото може по-скоро — изръмжа Калам. — Чуйте… императрицата е изпратила новата си адюнкта, с армия… ще има битка, в Рараку. Адюнктата няма почти нищо друго освен новобранци. Ротата ви няма да й дойде зле, колкото и да е разбита…
— Тръгват от Ейрън?
Калам кимна.
— И сигурно вече са тръгнали. С което ви остава около месец… да останете живи и без неприятности…
— Ще се оправим — процеди Корд.
Калам погледна Синн.
— Пази се, момиче.
— Добре. Ще ми липсваш, Калам.
Убиецът заговори на Корд:
— Оставете ми запаси. Ще отдъхна тук още малко. За да не се срещнем отново, ще поема право на юг оттук, ще заобиколя северния край на Вихъра… за известно време. После ще се опитам да го премина и ще навляза в самата Рараку.
— Дано късметът на Богинята те следва — отвърна Корд и махна с ръка. — Всички: тръгваме. — При стъпалата сержантът погледна Калам през рамо. — Онзи демон… спипал ли е капитана и лейтенанта според теб?
— Не. Каза, че не е могъл.
— Той ти е говорил?
— Да, в ума. Но разговорът беше кратък.
Корд се ухили.
— Нещо ми подсказва, че с теб всички са кратки.
След миг Калам остана сам, все още разтърсван от вълни неудържим трепет. За щастие войниците бяха оставили две факли. „Лошо — помисли си той, — че демонът азалан изчезна. Наистина много лошо.“
Привечер Калам излезе на повърхността от тясната цепнатина в скалата срещу пропастта, тайния изход на някогашния манастир. Разчетът на времето не беше никак приятен. Демонът може вече да се беше освободил — с каквато и форма да го беше дарила съдбата. Предстоящата нощ не обещаваше да е спокойна.
Следите от измъкналата се рота се виждаха ясно по прашната земя пред пукнатината и Калам забеляза, че войниците са се отправили на юг. Бяха го изпреварили с четири-пет часа. Доволен, той метна торбата си на рамо и пое на запад.
Диви бок’арала го придружаваха известно време, дращеха по скалите и издаваха странните си скръбни звуци в усилващия се мрак. В небето се появиха звезди, през мътната пелена от прах, затъмнила обичайното сребристо сияние на пустинята до нещо, наподобяващо по-скоро опушено желязо. Калам вървеше бавно, като избягваше стръмнините, където можеше да се открои на фона на небето.
Чу някакъв далечен писък от север и замръзна. Енкар’ал. Рядкост, но съвсем земна. „Освен ако проклетата твар не кацне да пие от кървавата вода.“ Бок’арала се бяха пръснали при писъка и вече не се виждаха никакви. Не можеше да долови никакъв вятър, но знаеше, че в нощи като тази звукът се разнася далече и още по-лошо — огромните крилати влечуги можеха да засекат движение от високо… и той можеше да се окаже добра вечеря.
Изруга наум и тръгна на юг, където се издигаше плътната стена на Вихъра — на четири хиляди крачки. Стегна каишките на торбата и опипа за ножовете си. Въздействието на мехлема заглъхваше и пулсиращата болка започваше да се надига. Беше си навлякъл ръкавици без пръсти, метални отгоре — с риск изгорялото да забере, — но дори и те не смалиха много разкъсващата болка, щом стисна дръжките и измъкна оръжията.
Заслиза по склона толкова бързо, колкото можеше. След стотина удара на сърцето се добра до пъпчивото дъно на низината на Рараку. Пред него приглушено ревеше Вихърът, засмукваше към себе си потоци хладен въздух. Калам прикова очи в мътната му стена и затича.
Петстотин крачки. Каишките на торбата се заплитаха в телабата на раменете му, търкаха се в леката плетена ризница отдолу. Провизиите му го забавяха, ала знаеше, че без тях ще е все едно умрял тук, в Рараку. Дъхът му взе да става все по-хриплив.
Хиляда крачки. Мехурите по дланите му се бяха спукали, мокреха вътрешността на ръкавиците и дръжките на двата дълги ножа станаха хлъзгави. Вече вдишваше дълбоко студения въздух.
Оставаха му две хиляди крачки, доколкото можеше да прецени. Ревът беше свиреп и зад гърба му плющяха пелени от пясък. Усещаше във въздуха гнева на богинята. Още хиляда и петстотин крачки…
Внезапно затишие — все едно че беше нахлул в пещера, — а след това се въртеше във въздуха, съдържанието на торбата му се изсипваше от разкъсаните й останки на гърба му. Ушите му се изпълниха с ехото от звук — разтърсващ костите сблъсък — звук, който изобщо не беше чул. След това се удари в земята и ножовете излетяха от ръцете му. Гърбът и раменете му бяха подгизнали, плувнали в топла кръв, ризницата му беше станала на дрипи от ноктите на енкар’ала.
Удар като на подигравка — съществото можеше просто да му откъсне главата.
И ето че в черепа му нахлу познат глас:
„Да, можех да те убия веднага, но така ми харесва повече. Бягай, смъртни, бягай към оная спасителна пясъчна стена.“
— Аз те освободих — изръмжа Калам и изплю кръв и пясък. — Това ли е благодарността ти?
„Ти ми причини болка. Недопустимо. Не аз трябва да изпитвам болка. Аз само я причинявам.“
— Добре — процеди убиецът, докато бавно се надигаше на четири крака. — Радвам се да разбера, в тези мои последни мигове, че с такова отношение няма да оцелееш дълго в този нов свят. Ще те чакам от другата страна на Портата на Гуглата, демоне.
Около него изщракаха огромни нокти, острите им върхове се забиха през ризницата — един под гърба му, други три — в корема — и го вдигнаха нагоре.
И той отново полетя във въздуха. Този път рухна от височина поне три пъти колкото ръста си и умът му се изпълни с чернота.
Съзнанието му се върна и Калам разбра, че лежи на мокро — в собствената си кръв. Звездите кръжаха побеснели в небето. Не можеше да помръдне. Барабанен тътен ехтеше в тила му, пълзеше нагоре от гръбнака.
„А, пак се събуди. Добре. Ще продължим ли играта?“
— Твоя работа, демоне. Уви, не ставам вече за играчка. Счупил си ми гръбнака.
