Но Трул Сенгар поклати глава.
— Не. Онрак — или никой. — При което показа глинените топки в шепите си.
Джоруд изсумтя презрително, а Иниас изръмжа:
— Разреши ми да го убия, сенешале. Така ще ти осигуря изобилие от едурска кръв.
— Направи го, и ти гарантирам същото изобилие — отвърна Трул. — По отношение на лиосанската кръв. Шамане, тези муниции познати ли са ти?
— Малазанците ги наричат „проклетии“ — отвърна Ибра Голан, главатарят на клана. — Както сме се струпали, и една ще стигне.
Трул се ухили на воина Т’лан Имасс.
— Даже тая кожа от денрабъ на раменете ти няма да помогне много, нали?
— Така си е — отвърна Ибра Голан. — Бронята може да не е съвсем неефективна, но и предимствата й неизменно се оказват в недостиг.
Монок Очъм се обърна към сенешала:
— Приеми условието. Започни молитвите си, Лиосан.
— Не ти ще изричаш такива заповеди — изръмжа Джоруд и погледна с яд Трул. — А ти, Едур, имаш много да се учиш. Ще отворим този портал и ще дойде разплатата!
Трул Сенгар сви рамене.
— Твоя работа.
Сенешалът намести оцапаното си с кръв наметало и закрачи към центъра на кръга. После се смъкна на колене, отпусна брадичка на гърдите си и затвори лъскавите си сребристи очи.
Бръмчащите черни мухи закръжиха на облак около него.
Каквато и връзка да съществуваше между Джоруд и неговия бог, оказа се и силна, и бърза. Тук-там по обиколката на кръга заизригваха златни пламъци. Другите трима Тайст Лиосан се върнаха в бивака си и започнаха да се стягат за път.
Монок Очъм влезе в кръга, последван от двамата си съплеменници, Харан Ипал и Олар Шаин. Главатарят им се обърна към Онрак:
— Пази добре приятеля си, ако държиш да оцелее. Само до тази грижа се ограничи, Онрак. Каквото и да се случи да видиш.
— Да — отвърна Онрак. В много съществени неща не се налагаше да свързва душата си с душата на своите събратя, за да разбере мисълта им. Пристъпи към Трул Сенгар. — Последвай ме. Вече трябва да влезем в кръга.
Тайст Едур се намръщи и кимна.
— Вземи сандъка с мунициите. Ръцете ми са пълни.
Беше заковал дръжки на сандъка. Онрак го вдигна и поведе приятеля си в кръга.
Тримата Лиосан бяха привършили с развалянето на бивака и вече оседлаваха конете си.
Пламъците все така примигваха и гаснеха по окръжността, не толкова големи, че да представляват заплаха. Но Онрак вече усещаше приближаването на бога на Лиосан. Или поне най-външните пластове на маската му. Предпазливо, недоверчиво — не към сенешала, разбира се — но за да подейства заклинанието, скритият дух трябваше да се доближи до самата граница на този свят.
И щом Джоруд принесеше в жертва собствената си кръв, мостът на сила между него и неговия бог щеше да е завършен.
Другите трима Лиосан се приближиха с четирите коня.
Онрак извади изпод гнилите кожи малък обсидианов нож с форма на полумесец, наточен само от вътрешната страна, и го подаде на Трул.
— Подам ли ти знак, Трул Сенгар, порежи се. Няколко капки ще стигнат.
Тайст Едур се намръщи.
— Мислех, че ти ще…
— Не искам да се отвличам, когато стане прехвърлянето.
— Да се отвличаш?
— Не говори повече. Оправяй се сам.
Още по-намръщен, Трул се наведе и прибра двете проклетии в сандъка, затвори го, метна го на рамо, изправи се и взе каменния нож.
Пламъците вече се усилваха в непрекъсната линия около очертания кръг. Беше Куралд Тирлан, но асцендентът, който го оформяше, си оставаше невидим. Онрак се зачуди какво ли е естеството му. Ако можеше да се съди по тези Лиосан, подхранваше се от чистота, доколкото това изобщо беше възможно. Непримиримост.
Простотата на кръвта. Подробност, нашепваща за древност, за изначален произход. Дух значи, пред когото някога са се прекланяли шепа диваци. Някога бяха съществували много такива същности, породени от примитивното придаване на смисъл на обект, значения, оформени от символи и предзнаменования, драскулки по повърхността на скали и в дълбините на пещери.
Изобилие… но бяха загивали племена, бяха заличавани, поглъщани бяха от по-могъщите си съседи. Тайният език на драскулките, пещерите с изрисуваните образи, които бяха оживявали под тътена на барабани — онези презагадъчни катедрали на тътена… всички изгубени, забравени. И с това се бяха заличили тайни, с тях и самите духове бяха изчезнали, потънали в забрава.
Това, че нещо се беше съхранило, не беше изненада за Онрак. Дори това, че бе узурпирало вярата на едно ново племе, не го изненадваше. Новото за воина, надигащо се като буца в раздраното му гърло, беше усещането за… патос.
„В името на чистотата почита Лиосан своя бог. В името на… носталгията богът почита онова, което никога не ще се върне.“
Проливането на кръв бе най-гибелната от всички игри.
„Скоро ще се види.“
От гърлото на сенешала изригна хриплив вик и пламъците отвсякъде се надигнаха се и сляха в стена, кипнаха с необуздана мощ. Джоруд беше разтворил лявата си длан. Вътре в кръга се надигна вихрен вятър, натежал от миризмите на топящи се зимни снегове — на ранна северна пролет. Онрак се обърна към Трул:
— Сега.
Тайст Едур посече с обсидиановия нож ръба на лявата си длан и зяпна невярващо прореза — плътта се беше разтворила чисто, и ужасно дълбоко.
Миг след това кръвта се появи, бликна навън, червени корени потекоха и се сляха по сивата кожа на ръката му.
Порталът сякаш сам се разкъса и обкръжи групата в кръга. Навън от него плъзнаха спирални тунели, всеки от които сякаш отвеждаше във вечността. Бесен хаос покрай стените, мръсносиви пламъци в пространствата между тях. Онрак се пресегна да задържи залитащия Трул Сенгар. Кръвта се лееше от лявата му ръка, сякаш цялото тяло на Тайст Едур бе стиснато от някакъв невидим, но неумолим натиск.
Онрак се озърна… и видя Монок Очъм: стоеше сам, отметнал глава, ветровете развяваха обшитата със сребро кожа около непокритата му с шлем глава. За миг зърна зад гадателя на кости другите трима — Ибра Голам, Олар Шаин и Харан Ипал, преди да изчезнат в огнения тунел.
Спътниците на сенешала вече тичаха към своя проснат на земята водач — беше изпаднал в несвяст.
Доволен от това, че другите бяха разсеяни — поне за миг, — Онрак придърпа Трул, прегърна го с едната си ръка и изхриптя:
— Дръж се за мен. Трул Сенгар, дръж се за мен… но пусни лявата си ръка.
Пръстите се вкопчиха в дрипавото наметало на Онрак и го повлякоха назад. Т’лан Имасс стисна ръката на Трул. Кръвта изгаряше като киселина плътта му, макар тя отдавна да бе забравила болката. Онрак едва не изтръгна ръката си от тази внезапна, всичко надмогваща болка, но я стисна здраво и се надвеси на Тайст Едур. „Чуй! Аз, Онрак, нявгашният Логрос, отлъченият веч от Ритуала, заклевам се да служа на Трул Сенгар от Тайст Едур. Заклевам се да браня живота ти. Тази клетва е ненакърнима. Хайде, изведи ни оттук!“
Ръцете им бяха сплетени, впечатани една в друга от бавно стичащата се кръв. Онрак придърпа Трул, докато не застанаха с лице срещу един от извитите на спирала тунели. После се гмурнаха напред.
