от лявата й страна — тя посегна натам и заопипва, после надолу, където трябваше да е подът. Нищо. Лежеше на някакъв ръб и нещо й подсказа, че ако бе продължила това последно пропадане, самият Гугла щеше да я поздрави в края му.
Чу кашляне малко по-нагоре и вдясно. Леко помръдване и една купчина от кости и пепел се раздвижи.
Още едно такова помръдване и щеше да бъде избутана през ръба. Лостара обърна главата си наляво, изплю се и се опита да заговори. Думата излезе от гърлото й с хрип:
— Недей.
Ново окашляне, а след него:
— Недей какво?
— Не се движи.
— О. Това не звучи добре. Не е добре, нали?
— Не е. Още един ръб. Пропастта под нас… ми се струва бездънна.
— Разумното използване на лабиринта ми изглежда уместно в този момент, не мислиш ли?
— Да.
— Момент…
Появи се сфера от светлина, надвисна над тях, мъглива сред облаците прах.
Започна да се приближава — стана още по-голяма. Засия.
И открои всичко, което беше над тях.
Лостара онемя. Гърдите й се бяха свили, сякаш не искаха да вдишат. Сърцето й затуптя. Дърво. Х- образен кръст, килнат над тях, с височината на четириетажна сграда. Лъснали, огромни, дълбоко набити шипове.
А на това разпятие беше прикован…
… дракон.
С разперени, заковани криле. С пронизани задни крайници. С вериги, увити около шията, задържащи вдигната масивната клинообразна глава, все едно че се взираше в небето…
… към морето от звезди, зацапани тук-там от вихри блестяща мъгла.
— Не е тук — прошепна Перла.
— Какво? Точно над нас е…
— Не. Е, да. Но… погледни внимателно. Затворено е в сфера. Запушен лабиринт, селение, затворено в себе си…
— Или затворило входа — допусна тя. — Запечатало входа.
— Портал. Кралице на Сънищата, мисля, че си права. Все пак силата му не стига до нас… слава на всички духове, богове, демони, асценденти и…
— Защо, Перла?
— Защото, момиче, силата на… този дракон… има аспект.
— Мислех, че всички имат.
— Да. Непрекъснато ме прекъсваш, Лостара Юил. Казах „аспект“. Но не лабиринт. Богове! Не мога да си го въобразя…
— Проклет да си, Перла!
— Отатарал.
— Какво?
— Отатарал. Нейният аспект е отатарал, жено! Това е
Дълго никой от двамата не проговори. Лостара започна да се отдръпва от ръба, изместваше малко по малко тежестта, замръзваше при всяко усилване на потока от прах, изсипващ се под нея.
Извърна глава и успя да види спътника си. Беше разтворил достатъчно своя лабиринт, за да се издърпа нагоре, леко надвиснал над склона, Погледът му бе прикован в разпнатия дракон.
— Няма ли да ми помогнеш поне малко? — изръмжа Лостара.
Той се сепна и я изгледа отгоре.
— Вярно. Най-дълбоки извинения, момиче. Ей сега, да си разширя лабиринта.
Усети как я вдигнаха във въздуха.
— Не се съпротивлявай, мила. Отпусни се и ще те вдигна до мен, после ще се превъртиш нагоре.
Тя се насили да остане неподвижна, но цялата се скова. Перла се изкиска.
— Липсва грация, но става.
След още няколко мига беше до него и се рееше във въздуха, права.
— Постарай се да се отпуснеш, Лостара.
Тя го изгледа сърдито, но той отново се беше вторачил нагоре и тя с неохота проследи погледа му.
— Съществото все още е живо, според мен — промълви Перла.
— Кой може да го е направил?
— Който и да е бил, трябва много да му благодарим… или на нея, или… на тях. Това нещо поглъща магия. Поглъща лабиринти.
— Всички стари легенди за дракони започват с твърдението, че те са същината на магията. Как тогава би могло да съществува това нещо?
— Природата винаги се стреми към равновесие. Силите се стремят към симетрия. Този дракон отговаря на всеки друг дракон, който някога е съществувал или ще съществува.
Лостара отново се закашля, изплю и потрепери.
— Имперският лабиринт, Перла. Какво представляваше той, преди да се превърне в пепел?
Той я изгледа с присвити очи, после сви рамене и започна да изтупва прахта от дрехите си.
— Не виждам смисъл да се мотаем повече в това ужасно място…
— Ти каза, че тук долу има портал — не е
— Не. На дъното. Подозирам, че последния път е бил използван от онзи или онова, което е приковало този дракон на кръста. Изненадващо, не са запечатали портала след себе си.
— Небрежност.
— По-скоро свръхсамоувереност според мен. Този път ще се спуснем в малко по-добър ред, съгласна ли си? Не е нужно да се движиш — остави го на мен.
— По принцип презирам това предложение, Перла. Но това, което мразя още повече, е, че нямам избор.
— Не ти ли омръзна това зъбене, милото ми? Една простичка, сладка усмивчица щеше да е достатъчна.
Тя го изгледа със стоманено изражение. Перла въздъхна.
— Добър опит, мила. Ще поработим по това.
Докато се рееха над ръба на пропастта, Лостара за сетен път погледна нагоре, но не към дракона, а по-скоро към звездите отвъд него.
— Какво мислиш за това нощно небе, Перла? Съзвездията са ми непознати… а и никога не съм виждала такива бляскави вихри.
— Това небе е чуждо — толкова чуждо, колкото може да е — изсумтя той. — Дупка, водеща към чужди селения, безброй непознати светове, пълни с невъобразими същества…
— Всъщност не знаеш, нали?
— Разбира се, че не знам! — сопна се той.
— Тогава защо просто не го каза?
— Много по-забавно е творческото предположение, разбира се. Как може мъж да стане обект на интереса на жена, ако винаги признава невежеството си?
— Искаш да проявя интерес към теб? Защо не го каза? Вече ще се хващам на всяка твоя дума, разбира се. Трябва ли също така и да се взирам с обожание в очите ти?
Той я изгледа унило.
— Мъжете всъщност нямат шанс, нали?
— Типична заблуда е да мислиш обратното, Перла.
Спускаха се полека през мрака. Магическият глобус от светлина ги следваше, но на известно
